Когато се дипломирах, синът ми Джек вече беше в детска градина. Реших да постъпя на работа в службата на окръжния прокурор в окръг Вашингтон, но с разочарование открих, че началната заплата на прокурор новобранец е по-малко от 25 000 долара годишно и че ще ми отнеме най-малко десет години, за да стигна до обсега на 50-те хиляди. Изпитах чувството, че съм похабил ужасно много време и усилия за една толкова мизерна заплата. Каролайн започваше със свое собствено танцово студио и знаехме, че няма да изкарва много пари. Направих си сметката, че мога да изкарвам поне двойно повече, отколкото предлагаше окръжната прокуратура, въпреки че бях новобранец, затова открих кантора в Джонсън Сити. Казах си, че след като изкарам достатъчно пари и натрупам опит, ще закрия кантората и ще започна работа за окръжния прокурор.
Веднага започнах да поемам криминални случаи: надявах се, че опитът ще ми помогне по-късно, когато премина на страната на окръжната прокуратура. Вложих същото количество пот и усилия в правната кантора, колкото бях вложил в желанието си да бъда атлет, войник и студент, и скоро станах доста добър в занаята. Открих, че правото предлага голяма степен на свобода на действие на проницателния и предприемчив мозък, и се научих да се залавям и с най-изобличаващите доказателства и да ги извъртам така, че да са удобни за моите аргументи. След няколко години започнах да печеля съдебни дела. Победите се превърнаха в популярност и скоро станах най-заетия защитник по криминални дела в района. Потекоха и пари.
Защитавах убийци, крадци, наркопласьори, проститутки, престъпници с бели якички, присвоили фирмени пари, насилници на жени и пияни шофьори. Сексуалните престъпления бяха единствените случаи, които отказвах да защитавам. Внуших си, че съм нещо като бляскав рицар, съдебен защитник, който опазва правата на обвинените от едно потисническо правителство. С времето направих едно тъжно откритие. Научих, че много от полицейските служители и прокурорите, които бяха от другата страна на барикадата, не са много по-различни от престъпниците, които защитавах. Изобщо не им пукаше за истината. Единственото, което ги интересуваше, беше да спечелят.
Въпреки това мисълта да се преместя в прокуратурата не ме напускаше. Но парите не ми позволяваха. Успявах да се грижа добре за жена си и децата. Гордеех се с това, че съм глава на семейството. Гордеех се, че мога да подарявам на децата си разни неща и да им осигурявам възможности, каквито аз никога не съм имал. И преди да се усетя, се изтърколиха десет години.
И тогава се появи Били Докъри.
Били беше тридесетгодишно мамино синче, обвинено в убийството на възрастна жена, след като посред нощ влязъл с взлом в къщата й. Беше дългокос, кльощав, глупав и надменен и не го харесах от мига, в който се запознахме. Но той се закле, че е невинен, обвинението срещу него беше слабо, а майка му беше готова да плати голям хонорар, ако се заема с делото. Година по-късно след тридневен процес съдебните заседатели го признаха за невинен.
На следващия ден след обяд Били се появи пиян в кантората ми и хвърли на писалището ми един плик. Когато го попитах какво е това, ми отговори, че е премия от пет хиляди долара в брой. Обясних, че майка му вече е платила хонорара ми. Той пиянски настоя. Знаех, че е безработен, и го попитах откъде е взел парите.
— От оная жена — отговори той.
— Коя жена?
— Дето я убих. Цял куп са. Прецених, че си заслужил дял.
Изхвърлих го заедно с парите на улицата. Нямаше никакъв смисъл да казвам на полицията за случилото се. Петата поправка на конституцията на САЩ забранява повторното съдене за едно и също престъпление с едни и същи доказателства, а и правилото за поверителността на разговорите между адвокати и клиенти означаваше, че не мога да разглася мръсната му тайна.
Преди историята с Били вършех същото като всички останали защитници по криминални дела: избягвах да обсъждам с клиентите си какво
Когато осъзнах това, исках да се откажа изцяло от практикуването на правото. Обаче децата ми бяха в гимназията и скоро щяха да започнат да следват. Каролайн управляваше добре парите ни, но нямахме достатъчно спестени средства, за да мога да се откажа начаса. Обсъдихме всичко и решихме, че ще продължа да работя, докато децата не завършат гимназия и не влязат в университета. След това щяхме да решим какво ще правя до края на живота си.
