— Не мисля. Хората ми издирват жената, която е била дежурна снощи, претърсват стаите и са тръгнали по нюпортската следа. Ти самият каза, че криминалистите са на път. Мисля, че засега всичко е под контрол.
— Прекрасно. Значи поемам към заведението.
Ландърс слезе по стълбите, мина покрай патрулните полицаи и се качи в колата си. И в същия момент видя една от репортерките на местния вестник — мотаеше се около входа, Силвия не знам коя си. Не беше красавица, но не беше и отблъскваща, така че Ландърс слезе и отиде при нея, за да поклюкарстват. Пусна й малко информация за липсващата патка; помисли си, че може да изкара някоя свирка в знак на благодарност.
После, докато караше по Рон Стрийт, не спираше да поглежда снимката на мъртвия проповедник. Мъжът имаше червеникава коса, донякъде благоприлични черти, широки бакенбарди, които се спускаха до края на мекото на ушите му като на Елвис Пресли. Не беше грозен тип, но определено не беше от класата на Ландърс.
— Отче, какво си направил, за да те убият? — попита Ландърс снимката, докато завиваше в паркинга на „Пърпъл Пиг“. — Мушнал си дъртата си патка не там, където трябва, а?
Каролайн Дилард, облечена в зашеметяващ модерен тъмносин костюм от „Келвин Клайн“, си пое дълбоко дъх, изправи рамене и закрачи към приемната. Зад бронираното стъкло седеше намусен дундест мъж на средна възраст с къса коса, сресана по средата, и уста, пълна с тютюн за дъвчене. Беше с черна риза с корава яка и с избродирана на гърдите значка. Под нея бяха извезани думите „Център за задържане, окръг Вашингтон“. Докато Каролайн се приближаваше към гишето, той изстреля кафеникава тютюнена струйка в една пластмасова чашка от кафе.
Каролайн взе бланката за свиждане, усмихна се и каза:
— Трябва да се срещна със затворник номер 7740. — В Центъра за задържане на окръг Вашингтон хората, изглежда, нямаха имена. Всичко и всички бяха номерирани.
Пазачът я погледна похотливо и попита:
— Имаш ли лична карта, хубавице?
— Казвам се Каролайн Дилард — отговори тя. Това беше едва третото й посещение в Центъра за задържане и по време на другите две не беше попадала на този служител. Бръкна в чантата си, извади шофьорската си книжка и я пусна в металния поднос под стъклото.
— Адвокатка ли си? — попита пазачът.
— Аз съм помощник на Джо Дилард.
— Съпруга?
— Да.
— Прекалено хубава си, за да си женена за тоя мърляч.
Каролайн въздъхна.
— Ако провериш списъка на лицата с разрешен достъп, ще ме намериш.
Полицаят отвори една тетрадка със спирала и без да бърза, започна да преглежда страниците.
— Надушвам те през прозореца — каза. — Миришеш хубаво.
— С удоволствие ще кажа на началника ти, че харесваш как мириша — Каролайн се вгледа в името, избродирано под баджа. — Полицай Кейгъл, нали? Шерифът ни идва на гости всяка Коледа. Много добри приятели сме. — Това си беше чиста лъжа, шерифът никога не беше стъпвал у тях, но май подейства.
— Знаете как се отива до помещението за адвокатите, нали? — изсумтя полицаят и й върна книжката.
Каролайн кимна и се усмихна.
— Е, заповядайте тогава.
Каролайн бързо мина през хаоса от решетки и стоманени врати. Малко се притесняваше от това посещение, защото никога не знаеше в какво настроение ще е затворничката, с която идваше да се види. Беше в затвора от девет месеца, най-дългия срок, който беше излежавала. Беше задигнала чековата книжка на майка си, бе подправила чек и бе дала парите за кокаин. Джо я беше защитавал. Беше успял да убеди прокурора да намали обвинението, но заради множеството сблъсъци на Сара Дилард със закона прокурорът беше настоял в замяна на по-лекото обвинение тя да излежи присъдата си в окръжния затвор и после да мине на изпитателен срок.
Пет минути след като Каролайн седна в адвокатската стая, една надзирателка отвори вратата и се отдръпна, та затворничката да влезе.
Сара не носеше белезници — не беше опасна. Нямаше риск да избяга — излизаше само след няколко часа. Усмихна се и кимна на Каролайн.
Каролайн стана да прегърне зълва си.
— Как си?
— Нормално — отговори Сара Дилард.
— Изглеждаш добре.
— Ти също. Даже дяволски добре.
Седнаха.
Каролайн винаги се изненадваше от приликата между съпруга си и по-голямата му сестра. Косите и на двамата бяха гъсти и черни, очите зелени, зъбите бели, а телата — стройни и жилави.
Единственият видим недостатък на лицето на Сара беше малък розов белег, който разсичаше като светкавица лявата й вежда — спомен от удара на някакъв наркодилър на улицата. Сара имаше високи скули, силни челюсти и брадичка с трапчинка. Джо казваше, че когато били малки, често ги смятали за близнаци. Приликата понамаляла, когато Джо започнал да расте и дръпнал с цяла глава и съответните килограми. Каролайн се възхищаваше на свежата красота на Сара — направо не беше за вярване, че от години злоупотребява с наркотици и алкохол.
— Взе ли решение по въпроса, за който разговаряхме? — попита Каролайн.
— Ако искаш да знаеш, това не ме радва особено.
— Защо?
