— Разбирам напълно — отговори тя, — но съм сигурна, че ти също ще разбереш, че започвам да се тревожа, когато полицай, макар и красив като теб, се появи на работното ми място и започне да задава въпроси. Може би ще успея да ти помогна повече, ако зная какво разследваш.
Ландърс отиде при колата си, наведе се и взе снимката на Тестър от дясната предна седалка. После попита:
— Тук ли беше снощи?
— Скъпи, тук съм всяка вечер.
— Познаваш ли този човек? — Ландърс й подаде снимката. Тя я гледа няколко секунди, после поклати глава и му я върна.
— Не мисля.
— Смятам, че снощи е бил тук.
— Така ли? И кое те кара да мислиш така?
— Информацията, която получих. Снощи е умрял.
Тя ахна и вдигна ръка пред устата си.
— Божичко, колко ужасно!
Ландърс отново вдигна снимката към лицето й.
— Напълно сигурна ли си, че не си го видяла снощи в клуба?
— Е, не мога да кажа с пълна сигурност. Много мъже идват и си отиват. Не забелязвам всички.
— Трябва да говоря със служителите, които са били вчера на смяна, и с колкото може повече от твоите клиенти.
— Ох — отговори тя, — ще изплашиш момичетата ми до смърт. А клиентите? Скъпи, те ще побегнат като подплашени зайци. Повечето не искат жените им да знаят къде са били, камо ли полицията. Ако влезеш и започнеш да ги разпитваш за някакво убийство, направо не знам какво ще стане с моя бизнес.
— Нищо не съм споменавал за убийство.
Изкуствената усмивка, която беше пуснала, замръзна, но очите й едва забележимо се присвиха. Беше разбрала, че е нагазила в лайната.
— Нали каза, че бил убит?
— Не. Казах „умрял“, а не „убит“. Нищо не съм казвал за това как е умрял. Може да го е сгазил влакът или да го е блъснала кола. Може да е скочил от покрива на някоя сграда или да си е пръснал главата с пистолет. Кое те кара да мислиш, че е бил убит?
— Скъпи, аз не разбирам много, но не смятам, че БРТ се занимава с автомобилни катастрофи. Мисля си, че ви изпращат само когато става дума за лоши работи.
Хитро. Тя знаеше нещо и след като се беше осрала, се опитваше да се измъкне. Ландърс реши да я откъсне от познатата й обстановка и да я заведе на свой терен, където тя щеше да се почувства още по-неудобно.
— Дай да идем в моята служба. Ще поседнем, ще изпием по едно кафе и ще поговорим. Ти ще ми дадеш списъка на твоите хора — и на момичетата, — и имената на колкото може повече от снощните клиенти, които си спомниш, и ще те върна тук след час-два.
Усмивката й беше изчезнала.
— Скъпи, споменах ли, че покойният ми съпруг, мир на праха му, беше шериф на Макнийри Каунти? Бях му лична секретарка повече от година, преди да се уволни, а година след това се оженихме. Това беше наистина отдавна, но си спомням някои неща за закона. Виж, сладък, не искам да съм груба с теб, но едно от нещата, които помня, е, че ако нямаш някакво съдебно разпореждане или не ме арестуваш, дори не съм длъжна да разговарям с теб. Досега се опитвах да се държа мило, но ти ясно показа, че смяташ, че съм извършила нещо лошо. И знаеш ли какво? Мисля да вляза и да си почвам работата. А на теб приятен ден.
Обърна се и се понесе величествено — единственият израз, който можеше да опише полюшването на задника й, докато крачеше към „Маусес Тейл“ на високите си токчета. Ландърс я наблюдава известно време, след това и той се обърна и се качи в колата си.
Повечето хора започват да се подмазват, когато разговарят с агенти на БРТ, и почти всички сътрудничат — освен ако не крият нещо. Тази жена криеше нещо. Ландърс реши, че ако трябва, ще й навре фенерче под полата, ама ще разбере какво е.
След като откараха Джони Уейн, отидох да видя майка си. Беше време за обяд и минаването по коридора към крилото за продължителни грижи беше като да минеш между две редици войници и те да те бият с пръчки. Почуках тихо и влязох. Беше будна. Май никога не спеше. Лекарите бяха казали, че развитието на алцхаймера води до нарушаване на навиците за спане. Седеше в леглото и гледаше спортните новини. Бейзболният сезон беше започнал, което означаваше, че любимите й „Атланта Брейвс“ са отново на стадиона.
— Здрасти, мамо. Как си?
— Все едно ме е блъснал влак.
Болестта се развиваше неумолимо. Понякога влизах и тя ме поздравяваше, после си говорехме, а в следващия миг дори не си спомняше името ми. Беше на шейсет и винаги е била силна и жизнена. Но кожата й беше изгубила гъвкавостта си и сега имаше цвят на избеляла кост. Вече тежеше само четиридесет килограма и ми се струваше, че се е смалила с поне пет сантиметра. Бузите й бяха хлътнали, лешниковите й очи — мътни, а косата — посивяла и слепната. Зъбите й стояха в чашка на нощното шкафче. Докато сядах на стола до леглото, разбрах, че скоро вече няма да може да говори.
