В съзнанието си продължавах да виждам едно красиво крехко момиче, което в дъжда наивно се изкачва по стълбите към мотелската стая. Придружава я мъж, който е два пъти по-едър от нея и почти три пъти по-стар. Тя затваря вратата и предлага на мъжа да си пийне. Той взима шишето от ръката й, оставя го и я удря яростно по бузата. Тя вижда звезди и замаяна от удара пада по гръб на леглото. Гигантът се върти над нея с пиянския си вонящ дъх. Сграбчва я и я преобръща като парцалена кукла. Започва да мърмори, като първо я нарича курва, а след това отправя възхвали към Господа за възможността да отмъсти на една долна кучка. Смъква й бикините. Възбуден е, но е прекалено пиян, за да поддържа дълго време ерекция. Опитва се да влезе насила в ректума й, но тя е прекалено тясна. Плюе на ръката си, навлажнява я и опитва отново. Тя се опъва, но той е много по-силен. Удря я по тила и й нарежда да не мърда. Вкарва й го и започва да стене от удоволствие. Момичето замръзва. Капки пот се стичат от гиганта върху задника на малката. Той не може да я чука, както му се иска, но пък забелязва шишето, което му е предложила. Става от момичето, пристъпва към масата и го взема. Отпива голяма глътка, докато момичето хленчи на леглото.
Чувам гласа на Сара: „Махни го от мен, Джоуи. Боли!“
Когато най-накрая си възвърнах способността да се движа, станах, натиснах бутона и зачаках вратата да избръмчи, след което тръгнах през лабиринта от коридори и стоманени врати. Онова, което Ейнджъл ми беше описала, в най-лошия случай можеше да бъде квалифицирано като непредумишлено убийство. Углавно престъпление клас „В“, което носеше максимална присъда от шест години. Но не можех да се насиля да й препоръчам да отидем при районния прокурор и да му разкажем какво се е случило. Не можех да си представя, че ще влезе в затвора, защото е отмъстила на мъж, който я е насилил по един от най-срамните начини.
Според мен лицемерният кучи син си беше получил заслуженото.
От затвора поех право към къщи. В главата ми се редуваха признанието на Ейнджъл и умолителният глас на Сара. Рио естествено ми опика обувката и аз, вместо да се засмея или лекичко да го бутна настрана, вдигнах крак да го ритна с все сили. Успях да се овладея, но на косъм. По някаква причина мисълта, че кучето ме опикава точно в този момент, ме подлуди толкова, че поисках да му причиня болка. Наругах го и го прекрачих, докато то се свиваше на автомобилната алея.
Влязох в кухнята. Каролайн се беше навела над готварската печка. Подуших миризмата на броколи. Мразя броколи.
— Здравей, скъпи — каза тя. — Чух, че са отложили процеса. Какво става?
— Ще му извия врата на това куче.
— Мисля, че това не е добра идея.
— Писна ми да ме опикава. Писна ми всички да се ебават с мен.
— Джо, какво става?
— Нищо. — Минах през кухнята и влязох в спалнята, за да се преоблека. Чувствах напрежение, доста силно напрежение в слепоочията, дори ми причерняваше. Почувствах ръка на рамото си. Докосването й обикновено ме успокояваше, но този път не се получи.
— Джо, какво не е наред? Кажи ми.
— Вероятно ще е най-добре, ако точно сега ме оставиш на мира.
— Да те оставя на мира? Защо? Какво съм направила?
— Нищо — отговорих. — И точно това е част от проблема.
Всъщност докато карах към къщи, трупах гняв и срещу Каролайн. Аз трябваше да се грижа за нея, което означаваше, че трябва да продължавам да работя. Но ми беше писнало да си скъсвам задника от работа за хора, които нито го заслужаваха, нито го ценяха. Писнало ми беше да ме използват, да ме лъжат и да се тревожа дали онова, което правя, е правилно или погрешно. Всичко ми беше дошло до гуша.
— Скъпи, обичам те — каза тя.
— Голяма работа.
— Днес си бил доста натоварен. Какво ще кажеш за една гореща вана?
— Не искам гореща вана. Защо не вземеш да направиш каквото те помолих и не ме оставиш на мира?
— Как смееш да ми говориш така! — възкликна Каролайн. — Зная, че си мразиш работата. Зная, че понякога мразиш и себе си, но това не означава, че можеш да си го изкарваш на мен. Не съм направила нищо, освен да те обичам и да се опитвам да ти помагам в трудните периоди, и няма да стоя тук и да слушам как ме ругаеш. Джо, аз не съм бърсалка!
Усещах единствено напрежението в главата си. Направо губех съзнание. Минах покрай нея и се върнах в кухнята.
— Какво правиш? — Тя стоеше точно зад гърба ми. Тръгнах към вратата. — Къде отиваш?
— Навън — отговорих. — Излизам.
Точно това и направих. Отидох с колата до един бар в Джонсън Сити, „Фритърс“. Седнах сам на бара и известно време пих водка. След това поисках чашка „Йегермайстер“. След това още една. Седях там часове.
