Разбра, че собственикът Милан има право: никога повече не й предложиха хиляда франка, за да прекарат няколко часа с нея. От друга страна, никой не се пазареше, когато му поискаше триста и петдесет франка, като че ли знаеха цената предварително и я питаха само за да я унижат — или за да нямат неприятни изненади. Едно от момичетата отбеляза:
— Проституцията е нещо различно от останалия бизнес: начинаещите печелят повече, натрупалите опит печелят по-малко. Затова трябва винаги да се правиш на начинаеща!
Все още не знаеше какво представляват „специалните клиенти“, за които й бяха споменали още първата вечер — никой не засягаше тази тема. Постепенно Мария научи някои от най-важните подробности в професията, като например никога да не разпитва за личния живот на клиентите, да се усмихва и да говори колкото се може по-малко, никога да не си урежда срещи с тях извън бара. Най-ценният съвет й бе даден от една филипинка, наречена Ния.
— Трябва да стенеш в момента на оргазма. Така клиентът ще те потърси пак.
— Но защо? Те нали плащат, за да се задоволяват?
— Лъжеш се. За да докаже, че е истински мъж, на мъжа не му е достатъчно да получи ерекция. Той е мъж, ако е в състояние да задоволи една жена. А ако успее да задоволи една проститутка, мъжът се смята за ненадминат.
Така изминаха шест месеца: Мария научи всички уроци, от които се нуждаеше — като например как функционира „Копакабана“. Тъй като беше едно от най-скъпите заведения на улица „Берн“, клиентелата му се състоеше в по-голямата си част от бизнесмени, на които им бе позволено да се прибират вкъщи късно вечер, тъй като „вечерят навън с клиенти“, но тези „вечери“ не биваше да продължават след 23 часа. Повечето от проститутките бяха на възраст между осемнайсет и двайсет и три години и се задържаха в бара средно по две години, след което веднага биваха замествани от новодошли. Оттам се прехвърляха в бар „Неон“, след това в „Ксениум“ и колкото повече остаряваха, толкова повече намаляваше цената им, както и работното време. Почти всички накрая отиваха в „Тропикъл Екстази“ — заведение, което приемаше жени над трийсетте. След като попаднеха там обаче, това, което успяваха да изкарат благодарение на един-двама студенти на ден, им стигаше само да си платят обяда и наема (средната цена бе колкото тази на бутилка евтино вино).
Мария прави секс с много мъже. Никога не обръщаше внимание нито на възрастта, нито на дрехите, които носеха, нейните „да“ или „не“ зависеха единствено от миризмата, която мъжете излъчваха. Нямаше нищо против цигарите, но не можеше да понася евтини парфюми, некъпани тела и дрехи, пропити с миризма на алкохол. „Копакабана“ беше спокойно място, а Швейцария може би беше най-подходящата страна на света, където да работиш като проститутка, стига да имаш карта за престой, работна виза и изрядни документи и да си плащаш стриктно социалната осигуровка. Милан постоянно повтаряше, че не желае децата му да го видят на първите страници на жълтите вестници, ето защо беше по-стриктен и от полицай, когато се налагаше да провери изрядността на подчинените си.
В крайна сметка, след като психологическата бариера на първите една-две нощи биваше преодоляна, професията на проститутките не беше по-различна от останалите професии: работеха много, бореха се с конкуренцията, полагаха усилия, за да са на ниво, спазваха работно време, подложени бяха на стрес, недоволстваха, когато имаше малко клиенти, и почиваха в неделя. Повечето от момичетата бяха вярващи и почитаха своите богове, ходеха на литургии, молеха се и общуваха с Бога.
А Мария, за да не погуби душата си, се бореше със страниците на дневника си. За своя изненада откри, че една пета от клиентите й не идваха в бара, за да правят секс, а за да разговарят. Плащаха цената съгласно тарифата, плащаха и стаята в хотела и в момента, когато Мария започваше да се съблича, й казваха, че не е необходимо. Искаха само да споделят с нея за напрежението в службата, за изневерите на жените си, за това колко са самотни и как няма с кого да разговарят (състояние, което й бе добре познато).
Отначало й се струваше странно. Един ден обаче, докато отиваше към хотела с някакъв високопоставен французин, който подбираше талантливи хора за отговорни длъжности (обясняваше й го, сякаш ставаше дума за най-интересното нещо на света), тя чу от него следното:
— Знаеш ли кой е най-самотният човек на света? Това е мъжът на ръководен пост, който има успешна кариера, получава много висока заплата, ползва се с доверието на висшестоящия и нисшестоящия, прекарва отпуската със семейството си, помага на децата си да си напишат домашните и един прекрасен ден се среща с тип като мен, който му прави следното предложение: „Искате ли да си смените работата и да печелите двойно повече?“
