Той продължи да говори за ритуала: след танца се връщат на масата и клиентът, сякаш й съобщава нещо неочаквано, я поканва да отиде в някой хотел с него. Средната цена е триста и петдесет франка, от които петдесет франка остават за Милан като наем за масата (легален трик, за да бъдат избегнати всякакви юридически усложнения и обвинения в сексуално експлоатиране с цел печалба).
Мария отново се опита да възрази:
— Но аз спечелих хиляда франка за…
Собственикът понечи да се отдалечи, но бразилката, която присъстваше на разговора, се намеси:
— Тя се шегува.
И обръщайки се към Мария, каза на хубав, звучен португалски:
— Това е най-скъпото заведение в Женева (тук градът се наричаше Женева, а не Женебра). Никога не повтаряй подобно нещо! Той знае какви са цените на пазара, знае също така, че никой не плаща по хиляда франка, за да преспи с проститутка, с изключение на „специалните клиенти“, ако имаш късмет и умения.
Погледът на Милан, за когото Мария впоследствие разбра, че е югославянин, който живее тук от двайсет години, не оставяше и следа от съмнение.
— Цената е триста и петдесет франка.
— Да, цената е тази — повтори Мария, унизена. Първо я пита какъв е цветът на бельото й. После определя и цената на тялото й.
Нямаше време за размишления, мъжът продължаваше да дава инструкции: тя не трябва да приема покани в частни домове или в хотели, които не са петзвездни. Ако клиентът няма къде да я заведе, отиват в хотел, който се намира на пет пресечки от заведението, но с такси, за да не запомнят другите жени от останалите барове на улица „Берн“ лицето й. Мария не му повярва и си помисли, че истинската причина е страхът му тя да не получи покана за работа при по-добри условия в друг бар. Запази обаче тези мисли за себе си, спорът за цената й бе достатъчен.
— Повтарям още веднъж: никога не пий по време на работа, така както не пият и полицаите във филмите. Оставям те, след малко започват да пристигат клиентите.
— Благодари му! — каза й на португалски бразилката. Мария му благодари. Мъжът се усмихна, но все още не бе свършил с наставленията
— Забравих нещо: времето между поръчването на напитката и излизането от заведението не трябва в никакъв случай да е по-дълго от четирийсет и пет минути. В Швейцария навсякъде има часовници, така че дори и югославяните и бразилците се научават да бъдат точни. Не забравяй, че аз изхранвам децата си с твоята комисиона.
Нямаше да забрави.
Наля й чаша газирана вода с лимон — напитката лесно можеше да мине за джин с тоник — и й каза да чака.
Постепенно барът започна да се пълни. Мъжете влизаха, оглеждаха се, сядаха сами, но скоро се появяваше някой от персонала; сякаш бе приятелско събиране, всички се познаваха отдавна и сега се възползваха от случая, за да се позабавляват след дългия работен ден. Мария въздъхваше с облекчение всеки път, когато някой от мъжете си избираше компания, въпреки че вече се чувстваше много по-добре. Може би защото беше в Швейцария, може би защото рано или късно щеше да срещне авантюрата, парите, мъжа, за които винаги бе мечтала. А може би и защото — тя едва сега си даде сметка — за пръв път от много седмици излизаше вечер и се намираше в заведение, в което имаше музика и в което можеше от време на време да чуе някой да говори на португалски. Забавно й беше да наблюдава момичетата наоколо, които се смееха, пиеха плодови коктейли и весело разговаряха.
Нито една от тях не бе дошла да я поздрави или да й пожелае успех в новата й професия, но това бе нормално, в края на краищата тя им беше конкурентка, противничка, която им оспорва трофея. Вместо да се почувства потисната, тя изпита гордост — бореше се, сражаваше се, не беше някаква безпомощна личност. Ако пожелаеше, можеше да отвори вратата и да си тръгне завинаги, но никога нямаше да забрави, че е имала смелостта да стигне дотук, да преговаря и обсъжда неща, за които досега не бе дръзнала да си помисли. „Не съм жертва на съдбата“, повтаряше си Мария всяка минута: поемаше риск, прекрачваше собствените си граници, изживяваше моменти, които един ден, в скуката на старостта, когато сърцето й се успокоеше, щеше да си спомня с известна тъга — колкото и абсурдно да изглеждаше.
Сигурна беше, че никой няма да се приближи до нея и утре всичко това щеше да й изглежда като безумен сън, който тя никога не би се осмелила да повтори. Бе си дала сметка, че хиляда франка за една нощ се случват само веднъж и че ще е най-добре да си купи билет за връщане в Бразилия. И за да минава по-бързо времето, тя започна да изчислява по колко печели всяко едно от тези момичета: ако излизат с клиент по три пъти на вечер, за четири часа труд ще спечелят това, което тя печели за два месеца в магазина за платове.
