Оставаха само още две седмици от престоя й в Европа. След това Женева щеше да бъде за нея лицето на мъжа, когото бе обикнала и от когото бе обичана. Улица „Берн“ щеше да бъде само име, което тя щеше да свързва със столицата на Швейцария. Щеше да си спомня за стаята си, за езерото, за френския език, за безразсъдствата, които едно момиче на двайсет и три години (навършила ги бе предишния ден) е в състояние да допусне — докато разбере, че има някакви граници.
Нямаше да сложи в клетка птичето, нито да го накара да отиде с нея в Бразилия; връзката с Ралф Харт беше единственото истинско и чисто нещо, което й се бе случило. Птичето трябваше да лети свободно, да живее с тъгата по времето, когато е било заедно с нея. Тя също беше птица; присъствието на Ралф Харт постоянно щеше да й напомня за дните в „Копакабана“. А това беше миналото й, не и бъдещето й.
Реши да каже „сбогом“ само веднъж, непосредствено преди да замине; не искаше да страда всеки път при мисълта, че скоро вече няма да е тук. Същата тази сутрин обаче тя изневери на сърцето си и се разходи както обикновено по улиците на Женева, по хълма, по Пътя на Сантяго, по моста „Монблан“, покрай любимите си кафенета. Проследи полета на чайките над реката, продавачите, които подреждаха сергиите си, хората, които излизаха от работа, за да обядват, цвета на вкусната ябълка, която ядеше, самолетите, които се приземяваха в далечината, дъгата, образувана над водния стълб в средата на езерото, плахата и скрита радост на минувачите край нея, погледите, изпълнени с желание, безизразните погледи, погледите изобщо. Бе живяла почти цяла година в един малък град, който толкова приличаше на другите малки градове по света, че ако не беше своеобразната му архитектура и огромния брой банки, би помислила, че е във вътрешността на Бразилия. В града имаше панаир. Имаше пазар. Имаше домакини, които се пазаряха за цената. Имаше ученици, които бяха излезли по-рано от час, оправдавайки се с болните си родители, и сега се разхождаха по бреговете на реката и се целуваха. Имаше хора, които се чувстваха като у дома си, и такива, които се чувстваха чужденци. Имаше вестници, които пишеха за скандали, и уважавани списания за бизнесмени, които обаче четяха единствено вестниците със скандали.
Отиде в библиотеката, за да върне учебника за управление на ферми. Нищо не бе разбрала, но в миговете, когато бе губила контрол над себе си и над съдбата си, книгата й бе напомняла за целта на живота й. С жълтата си корица, на която нямаше илюстрации, а само графики, тя се бе превърнала в мълчалив другар, а в тъмните нощи на последните седмици — и във фар.
Постоянно кроя планове за бъдещето. И постоянно съм изненадвана от настоящето, казваше си тя. Спомняше си как бе открила самата себе си чрез желанието за независимост, отчаянието, любовта, болката, докато отново бе срещнала любовта. Би искала нещата да спрат дотук.
Най-интересно беше това, че докато колежките й говореха за способностите на някои от клиентите си и за екстаза, до който достигали с тях в леглото, нея самата сексът никога не я беше карал да се чувства по-добре или по-зле. Не беше решил проблема й, беше неспособна да изпита оргазъм при обладаването и толкова механично участваше в любовния акт, че може би никога нямаше да открие в „прегръдката на повторната среща“ — както я наричаше Ралф Харт — огъня и радостта, които търсеше. Или може би (както си мислеше понякога) без любов е невъзможно да се изпитва удоволствие в леглото, както твърдяха майките, татковците, романтичните книги.
Библиотекарката, която обикновено бе винаги сериозна (и която бе единствената й приятелка, въпреки че Мария никога не й го бе казала), беше в добро настроение. Обслужи я, въпреки че беше в обедна почивка, и й предложи половината от сандвича си. Мария благодари и отвърна, че току-що е обядвала.
— Доста време ви трябваше, за да я прочетете.
— Нищо не разбрах.
— Спомняте ли си какви книги ми поискахте веднъж?
Не, не си спомняше, но след като видя лукавата усмивка на жената срещу себе си, се досети за какво са били. За секс.
— Знаете ли, след като потърсихте при мен книги на тази тема, реших да направя списък на това, което имахме тогава. Не беше много и тъй като трябва да възпитаваме нашата младеж, поръчах още книги. Така няма да им се наложи да се учат по най -лошия начин, от проститутки например.
Библиотекарката посочи към един куп от книги, които се намираха в ъгъла, всичките грижливо подвързани в жълтеникава хартия.
— Още не съм ги описала, но хвърлих един поглед и се ужасих от това, което открих.
Мария вече се досещаше какво иска да каже жената: неудобни пози, садомазохизъм и други подобни неща. По-добре да й обясни, че бърза за работа (не помнеше къде й бе споменала, че работи, дали в банка или в магазин — не е лесно да лъжеш, тя винаги забравяше лъжите си).
Благодари и понечи да си тръгне, но библиотекарката я спря с думите:
— Вие също щяхте да се ужасите. Знаете ли например, че клиторът е скорошно откритие?
