Светът сякаш бе замръзнал, мигът сякаш бе спрял, Мария бе застанала пред нещо много сериозно, много важно в живота си, не можеше да забрави, не можеше да постъпи така, както със сънищата, които сънуваше нощем; винаги си обещаваше да ги записва и никога не се сещаше да го направи…
„Не мисли за нищо! Светът спря. Какво става?“
СТИГА!
Птичето! Нима красивата история за птичето, която току-що бе написала, беше за Ралф Харт?
Не, беше за самата нея!
КРАЙ!
Беше единайсет часът и единайсет минути и тя решаваше да спре точно в този момент. Чувстваше се като чужденка в собственото си тяло, откриваше отново възвърнатата си девственост, но възраждането й беше толкова крехко, че ако останеше тук, щеше да се погуби безвъзвратно. Бе стигнала може би до рая, познаваше със сигурност ада, но приключението й наближаваше своя край. Не можеше да чака две седмици или десет дни, нито дори една седмица — трябваше да си тръгне тичешком, — защото при вида на цветния часовник, сниман от туристите, и децата, играещи наоколо, бе открила причината за тъгата си.
И тя бе следната: не искаше да се върне в Бразилия.
И то не заради Ралф Харт, Швейцария, приключението. Истинската причина беше съвсем проста: парите.
Парите! Къс хартия, изрисуван в строги цветове, и който според хората имаше определена цена — и тя вярваше в това така, както вярваха всички — до мига, в който отидеше с огромен куп от такива късчета хартия в някоя уважавана, утвърдена, свръхдискретна швейцарска банка и помолеше: „Мога ли да получа срещу това още малко часове живот?“ — „Не, госпожо, не продаваме такова нещо, само го купуваме.“
Мария излезе от бълнуването си, събудена от спирачките на някаква кола, мърморенето на шофьора и едно усмихнато старче, което й казваше на английски да се отдръпне — в момента светеше червено за минувачи.
„Е, добре, смятам, че открих нещо, което всички би трябвало да знаят.“
Но не го знаеха: тя се огледа наоколо, хората вървяха с наведени глави, бързаха за работа, за училище, за някое бюро по заетостта, за улица „Берн“, повтаряйки си непрекъснато: „Мога да почакам още малко. Имам една мечта, но мога да я отложа за друг път, сега трябва да печеля пари.“ Нейната работа се ползваше с лоша слава, но всъщност тя само продаваше времето си като всички останали. Правеше неща, които не й харесваха, като всички останали. Понасяше неприятни хора като всички останали. Отдаваше безценното си тяло и безценната си душа като всички останали в името на някакво бъдеще, което така и не се появяваше. Казваше, че все още не е спечелила достатъчно, като всички останали. Трябваше да изчака още малко, да спечели още малко, да отложи осъществяването на мечтите си за после, тъй като в момента беше много заета, трябваше да използва възможността, която й се бе открила, клиентите я чакаха, бяха й верни, бяха готови да плащат от триста и петдесет до хиляда франка на нощ.
И за пръв път в живота си, въпреки всички хубави неща, които би могла да си купи с парите, които щеше да спечели — кой знае, може би само за още една година, — тя съвсем съзнателно, трезво и преднамерено реши да пропусне тази възможност. Мария изчака да светне зелено, пресече улицата, спря пред цветния часовник, спомни си за Ралф, почувства отново неговия изпълнен с желание поглед в нощта, в която бе свалила част от роклята си, почувства как ръцете му докосват гърдите й, клитора й, лицето й, усети, че е влажна, погледна към огромния воден стълб в далечината и — без да има нужда да докосва която и да било част от тялото си — изпита оргазъм тук, пред всички.
Никой не забеляза нищо; всички бяха много, много заети.
Ния, единствената от колежките й, с която Мария поддържаше почти приятелски отношения, я извика веднага след като тя влезе в бара. Ния седеше до някакъв азиатец и двамата се смееха.
— Виж това — каза тя на Мария. — Виж какво иска да направя с него!
Азиатецът, който продължаваше да се усмихва, й отправи съучастнически поглед и отвори капака на нещо като кутия за пури. Милан хвърли отдалеч един поглед, за да види дали вътре няма спринцовки или дрога. Но не, беше нещо, което и той самият не знаеше как функционира, макар и устройството му да беше съвсем просто.
— Прилича на някакъв уред от миналия век! — каза Мария.
— И наистина е от миналия век — потвърди азиатецът, възмутен от невежеството, което издаваше подобна забележка. — Този тук е на повече от сто години, струваше ми цяло състояние.
Мария видя в кутията множество клапани, ръчка, кабели, малки метални клеми, батерии. Приличаше на устройство на стар радиоапарат с две жици, на чиито краища бяха поставени две стъклени пръчици с размерите на човешки пръсти. Как подобно нещо би могло да струва цяло състояние?
— А как функционира?
На Ния не й се понрави въпросът на Мария. Въпреки че имаше доверие на бразилката, знаеше, че хората бързо се променят, възможно бе Мария да е хвърлила око на клиента й.
— Той вече ми обясни. Това е електрошоков уред.
