И обръщайки се към азиатеца, му предложи да излязат от бара, тъй като бе решила да приеме поканата му. Мъжът обаче изглеждаше въодушевен от интереса, който предизвикваше играчката му.
— Към хиляда и деветстотната година, когато на пазара се появили първите батерии, традиционната медицина започнала да прави експерименти с електрически ток при лекуването на душевните болести и истерията. Токът бил използван и за лекуване на някои пъпки по кожата, както и за да стимулира жизнеността й. Виждате ли тези два края? Те са били поставяни тук — и той посочи слепоочията си — и уредът предизвиквал същия статичен разряд, който усещаме, когато въздухът е много сух.
Подобно нещо никога не се случваше в Бразилия, но в Швейцария беше често явление. Мария го бе установила един ден, когато отваряше вратата на таксито. Чу лек пукот и усети слаб удар. Помисли, че колата не е в ред, възнегодува, каза на шофьора, че няма да плати, а той без малко да я набие, наричайки я невежа. Беше прав: виновна беше не колата, а сухият въздух. След други подобни удари Мария избягваше да докосва каквито и да било метални повърхности, докато накрая откри в един супермаркет гривна, която освобождаваше тялото от натрупаното в него електричество.
— Но това е изключително неприятно! — обърна се тя към азиатеца.
Ния се дразнеше все повече от забележките на Мария. И за да избегне евентуални конфликти с единствената си приятелка, тя бе прегърнала мъжа през рамо, за да не остави никакво съмнение, че той й принадлежи.
— Зависи къде ще го сложите — изсмя се силно азиатецът.
След това той завъртя малката ръчка и двете пръчици станаха лилави. С бързо движение той ги допря до двете жени; чу се пукане, но усещането беше по-скоро на сърбеж, отколкото на болка.
Милан се приближи и каза:
— Не използвайте това нещо тук, ако обичате.
Мъжът прибра пръчиците в кутията. Филипинката се възползва от момента и му предложи да отидат веднага в хотела. Азиатецът изглеждаше малко разочарован, новопристигналата, изглежда, проявяваше много по-голям интерес към електрошоковия уред, отколкото жената, която го канеше да излезе с нея. Облече сакото си и пъхна кутията в една кожена чанта с думите:
— Сега отново започнаха да ги правят, на мода са сред хората, които търсят по-особени усещания. Този уред обаче, който ви показах, може да бъде видян само в редки медицински колекции, музеи и антиквариати.
Милан и Мария стояха един до друг, без да знаят какво да кажат.
— Ти виждал ли си нещо подобно?
— Не и от този вид. Сигурно наистина струва цяло състояние, но този мъж заема ръководна длъжност в една петролна компания. Виждал съм други, по-нови…
— И какво правят с тях?
— Пъхат си ги в тялото… и карат жената да завърти ръчката. Усещат електрошока вътре в себе си.
— Нима не могат да го направят сами?
— Всичко, свързано със секса, човек може да направи сам. Но по-добре хората да продължават да мислят, че е по-забавно, когато са с друг, защото иначе барът ми ще фалира, а ти ще трябва да станеш продавачка на зеленчуци. Между другото, твоят специален клиент каза, че ще дойде тази вечер. Откажи всякакви други покани, ако обичаш.
— Ще откажа. Включително и неговата. Защото дойдох само за да се сбогувам.
Милан остана като поразен.
— С художника ли?
— Не. С „Копакабана“. Тръгвам си. Съществува една граница, до която достигнах тази сутрин, докато гледах цветния часовник край езерото.
— И коя е границата?
— Цената на една ферма във вътрешността на Бразилия. Знам, че мога да спечеля повече, да работя още една година, какво толкова, ще кажеш ти, нали? Но аз знам какво: ще остана завинаги в този капан, в който си ти, в който са и клиентите, президенти на фирми, стюарди, ловци на таланти, директори на звукозаписни компании, многото мъже, с които съм била и на които съм продала времето си, без да мога да си го откупя от тях. Ако остана още един ден, ще остана още една година, а ако остана още една година, никога няма да се откажа.
Милан кимна дискретно в знак на съгласие, с вид на човек, който разбира и се съгласява с всичко, но не може да каже нищо — защото би могъл да зарази останалите момичета, които работят за него. Беше добър човек и въпреки че не й даде благословията си, не се и опита да я убеди, че постъпва погрешно.
Тя благодари, поръча си едно питие — чаша шампанско, не понасяше повече плодовия коктейл. Сега можеше да пие, не беше на работа. Милан й каза да му се обади, ако се нуждае от нещо, а също и че винаги ще бъде добре дошла в бара. Тя поиска да си плати шампанското, но той й каза, че е за сметка на заведението. Мария прие: бе дала на това заведение много повече от едно питие.
Из дневника на Мария, след като се прибра в жилището си:
