Не си спомням точно деня, но беше една от последните недели, когато реших да отида на църква и да присъствам на литургията. След като чаках дълго, разбрах, че съм попаднала не където трябва — намирах се в протестантски храм. Щях да си тръгвам, когато пасторът започна проповедта си, и реших, че ще е невъзпитано да стана — и това мое решение бе благословено, защото в този ден чух неща, от които много се нуждаех.
Пасторът каза приблизително следното:
„Във всички езици по света има една и съща поговорка: далеч от очите, далеч от сърцето. Аз обаче твърдя, че тя изобщо не е вярна; колкото сме по-далеч, толкова по-близо до сърцето ни са чувствата, които се опитваме да превъзмогнем и да забравим. Ако сме в изгнание, искаме да запазим и най-малкия спомен за нашите корени, ако сме далеч от любимия човек, всеки, който минава по улицата, ни напомня за него.
Евангелието, както и всички свещени текстове от всички религии са били писани в изгнание, в търсене на същността на Бог, на вярата, която движи народите напред, на странстването на душите по света. Не са знаели нашите предци, както не знаем и ние, какво очаква Божеството от нашия живот — именно затова се пишат книги и се рисуват картини, защото не искаме и не можем да забравим кои сме.“
След като свърши службата, отидох при него и му благодарих: казах му, че съм чужденка в чужда страна, и му благодарих за напомнянето, че далеч от очите означава близо до сърцето. И тъй като Бразилия е твърде близо до сърцето ми, днес си тръгвам.
Мария взе двата куфара и ги сложи на леглото; винаги стояха в стаята й в очакване на деня, когато всичко ще свърши. Представяла си бе, че ще ги напълни с много подаръци, нови дрехи, снимки на снега и на големите европейски столици, сувенири от един щастлив период, през който щеше да е опознала най-сигурната и най-щедрата страна на света. Имаше, наистина, нови дрехи и няколко снимки на снега, който един ден бе завалял над Женева, но останалото нямаше нищо общо с представите й.
Бе пристигнала с мечтата да спечели много пари, да опознае живота и самата себе си, да купи ферма за родителите си, да се омъжи и да покаже на семейството си къде е живяла. Връщаше се с парите, необходими за осъществяване на мечтата й, без да се е изкачила в планината, и — което е още по-лошо — продължаваше да бъде чужденка за самата себе си. Въпреки това бе доволна, тъй като знаеше, че е дошъл моментът да спре.
Малцина усещат кога настъпва този момент.
Бе изживяла само четири приключения — работила бе като танцьорка в едно кабаре, научила бе френски, станала бе проститутка и се бе влюбила безумно в един мъж. Колко души биха могли да се похвалят с толкова емоции в рамките на една година? Беше щастлива въпреки тъгата, която изпитваше, а тази тъга си имаше име и то не беше нито проституция, нито Швейцария, нито пари. Тъгата се казваше Ралф Харт. Въпреки че никога не си го бе признала, дълбоко в сърцето си тя искаше да се омъжи за него, за мъжа, който сега я чакаше в една църква, за да я запознае с приятелите си, с картините си, със своя свят.
Хрумна й да не отиде на срещата, а да отседне в един хотел близо до летището, тъй като полетът й бе на другата сутрин; от този миг нататък всяка минута, прекарана заедно с него, щеше да се равнява на една година страдание за в бъдеще заради всичко онова, което тя би могла да му каже, а не го направи, заради спомена за ръката му, гласа му, подкрепата му, историите, които й бе разказал.
