Тъй че решението е взето. Скоро ще изляза от детството и макар убедена, че животът е фарс, не вярвам, че ще успея да се съпротивлявам докрай. Всъщност ние сме програмирани, за да вярваме в нещо, което не съществува, защото сме живи същества и не искаме да страдаме. Поради това пилеем всичките си сили, за да се убедим, че има неща, които си струват труда, и че точно затова животът има смисъл. Може да съм много интелигентна, но не знам още колко ще мога да се боря срещу тази биологична тенденция. Дали когато се включа в надпреварата на възрастните, все още ще бъда способна да се справям с чувството за абсурд? Не ми се вярва. Затова взех решението си: в края на тази учебна година, в деня, в който ще навърша тринайсет години, на 16 юни, ще се самоубия. Не се тревожете, нямам намерение да го извърша с гръм и трясък сякаш е някакво геройство или предизвикателство. Впрочем, в мой интерес е никой нищо да не заподозре. Възрастните се отнасят истерично към смъртта, преувеличават, придават й супер голямо значение, а всъщност тя е най-баналното нещо на света. За мен е важно не нещото, а как да го направя. Японското у мен очевидно би предпочело сепуку. Като казвам японското у мен, имам предвид моята любов към Япония. Аз съм в четвърти клас и, разбира се, избрах за втори език японски. Учителят ни не е нещо особено, дъвче думите на френски и постоянно се почесва по главата, все едно е паднал от луната, но учебникът ни не е лош и от началото на учебната година доста напреднах. Надявам се след няколко месеца да мога да чета любимите си манги в оригинал. Мама не разбира как едно момиче-надарено-като-теб може да чете манги. Дори не си направих труда да й обясня, че манга на японски означава просто комикс. Тя смята, че се тъпча със субкултура, и аз не й възразявам. С една дума, след няколко месеца може би ще чета Танигучи на японски. Ето че пак се връщаме към моя проблем: трябва да го постигна преди 16 юни, защото на 16 юни се самоубивам. Но никакво сепуку. Вярно, при него има много кръв и красота, но… ами честно казано, нямам желание да се мъча. Всъщност ненавиждам страданието: смятам, че когато си решил да се самоубиеш, защото това е в реда на нещата, трябва да го направиш кротко. Умирането трябва да бъде приятен преход, меко кацане в покоя. Има хора, които се самоубиват, като скачат от четвъртия етаж, пият белина или се бесят! Побъркана работа! Дори смятам, че е неприлично. Нали точно затова умираш — за да избегнеш страданието? Аз съм предвидила как да си отида: от една година всеки месец свивам по едно хапче от сънотворните, които мама държи на нощното си шкафче. Тя консумира такива количества, така че няма да забележи дори и ако вземах по едно хапче всеки ден, но аз реших да бъда много предпазлива. Когато си взел решение, което трудно ще бъде разбрано, не трябва да оставяш нищо на случайността. Нямате представа колко бързо хората застават на пътя ви и пречат на най-съкровените ви желания в името на тъпотии от рода на „смисъла на живота“ или „любовта към човека“. А, да не забравя, и „детството е нещо свято“.
Та така, спокойно съм се запътила към датата 16 юни и не се страхувам. Може би малко съжалявам. Но светът, такъв какъвто е, не е създаден за принцеси. Обаче дори и след като е решил да умре, човек не може да стои и да вегетира като изгнил зеленчук. Напротив. Важното не е да умреш, нито възрастта, на която си умрял, а какво си направил в момента на смъртта си. Героите на Танигучи умират, покорявайки Еверест. Тъй като няма да имам никакъв шанс да изкача К2 или Гранд Жорас преди 16 юни, моят личен Еверест е едно интелектуално задължение. Поставих си за цел да имам възможно най-голям брой дълбоки мисли и да ги записвам в тази тетрадка: ако всичко е безсмислено, то нека поне умът ми да се тренира, не е ли така? И понеже японското у мен заема голяма част, добавих още една принуда: съответната дълбока мисъл ще бъде изразена под форма на малко стихотворение в японски стил: на хайку (тристишие) или на танка (петстишие).
Любимото ми хайку е от Башо.
Това не ти е бурканът с рибки, не, това е поезия!
Но в света, в който живея, има по-малко поезия, отколкото в колибата на японски рибар. Нормално ли е според вас четирима души да се ширят на четиристотин квадратни метра, докато много други — и сред тях може би и прокълнати поети — да нямат прилично жилище и да се гъчкат по петнайсетима на двайсет квадратни метра. Това лято, като чух по новините, че няколко африканци са загинали, защото на стълбището на скапания им блок избухнал пожар, ми хрумна нещо. Буркана с рибки, те си го гледат по цял ден, не могат да го избегнат, като си разказват разни щуротии. Но моите родители и Коломб си въобразяват, че плуват в океан, след като живеят на четиристотин квадратни метра, претъпкани с мебели и картини.
