Всички познати на моите родители са извървели един и същи път: младост, когато са се опитали да извлекат полза от интелекта си, да изстискат като лимон възможностите на образованието си и да си осигурят елитарно положение, а после цял един живот, през който с ужас се питат защо такива големи надежди са довели до такова празно съществуване. Хората си въобразяват, че се стремят към звездите, а свършват като червените рибки в буркана. Питам се дали няма да е по-просто да се обясни още от самото начало на децата, че животът е безсмислен. Това би лишило детството от някои приятни мигове, но би спестило значително време в зрялата възраст — без да броим, че ще ни спести поне една травма, тази с буркана.
Аз съм на дванайсет години, живея на ул. „Грьонел“ №7 в тузарски апартамент. Родителите ми са богати, семейството ми е богато и следователно сестра ми и аз сме потенциално богати. Баща ми е депутат, след като е бил министър и несъмнено ще свърши като председател на Народното събрание и ще опразва избата на двореца Ласе3. Майка ми… Е, майка ми не е чак светило, но затова пък е образована. Има докторат по литература. Пише без правописни грешки поканите си за вечеря и постоянно ни лази по нервите с литературни примери („Коломб, не се прави на г-жа Дьо Германт4“, „Пиленце, ти си истинска Сансеверина5“).
Въпреки това, въпреки целия този късмет и всичкото това богатство, аз знам от много отдавна, че крайното ни предназначение е бурканът за рибки. Откъде го знам ли? Работата е там, че съм много интелигентна. Нещо повече, изключително интелигентна. Достатъчно е да вземем децата на моята възраст, между нас зее истинска пропаст. Тъй като не държа особено да ме забелязват, а и в семейство, където умът се смята за върховна ценност, никога няма да оставят на спокойствие едно свръхнадарено дете, в училище се старая да огранича успехите си, но дори и при това положение винаги съм първа. Може би си мислите, че е лесно да се правиш на нормално интелигентен, когато на дванайсет години си на ниво първи курс в университета? Ни най-малко! Нужни са усилия, за да се изкараш по-глупав, отколкото си. Но пък, от друга страна, това ми помага да не умра от скука: времето, което спестявам от учене и разбиране, аз използвам, за да имитирам стила, отговорите, поведението, заниманията и дребните грешки на обикновените добри ученици. Така например чета всичко, което пише Констанс Баре, втората по успех в класа, по математика, френски и история, и така се научавам какво трябва да правя: по френски — да нареждам свързани и правилно написани думи, по математика — механично да възпроизвеждам безсмислени действия, и по история — да повтарям върволица от факти, свързани с логически съюзи. Но дори в сравнение с възрастните, аз съм много по-умна от мнозина. Така е. Не се гордея особено, защото нямам никакъв принос за това. Но ако има нещо сигурно, това е, че в буркана аз няма да попадна. Това е добре обмислено решение. Дори за дете като мен, толкова интелигентно, толкова надарено, толкова различно от останалите и толкова превъзхождащо повечето, животът вече е предначертан и отчайващо печален: изглежда, никой не е помислил, че животът е абсурден и че успехът съвсем не е по-ценен от провала. Само е по-удобен. И още: мисля, че прозорливостта вгорчава успеха, докато посредствеността винаги се надява на нещо.
