На дванайсет години напуснах училище и работех вкъщи и на полето заедно с родителите си, братята и сестрите си. На седемнайсет се омъжих.
В колективното въображение неразделната двойка портиери, съставена от части толкова незначителни, че единствено съюзът им ги прави забележими, почти със сигурност има пудел. Общоизвестно е, че пуделите са вид къдрави кучета, отглеждани от пенсионери пужадисти9, от много самотни дами, които прехвърлят чувствата си върху тях, или от портиери, стаени в мрачните си портиерски стаи. Биват черни или кафяви. Кафявите са по-проклети от черните, които миришат по-лошо. Всички пудели лаят злобно при най-малкия повод, но особено когато такъв няма. Следват господарите си, ситнейки на четири лапи, без да мърдат останалата част на дребното си, наподобяващо суджук тяло. Имат най-вече малки очички, черни и злобни, потънали в невзрачни орбити. Пуделите са грозни и глупави, покорни и надменни. Те са си пудели.
Ето защо и двойката портиери, превърната в метафора от своето куче тотем, сякаш също е лишена от страсти като любов и желание и като тотема си е обречена да си остане грозна, глупава и надменна. Макар и в някои романи принцовете да се влюбват в работнички, а принцесите в лодкари, между двама портиери, дори и от противоположен пол, никога не се случват романтични истории като при другите, истории, които си заслужава да бъдат разказани някъде.
Ние не само че никога не сме имали пудел, но мога да заявя, че бракът ни беше успешен. С мъжа ми бях това, което съм. Спомням си с носталгия за ранните неделни утрини, благословените утрини на покой, когато в тихата кухня той пиеше кафето си, а аз четях.
Бях се омъжила за него на седемнайсет години след кратко, но благовъзпитано ухажване. Той работеше в завода с по-големите ми братя и понякога идваше вечер с тях да пие кафе или чаша вино. Уви, аз бях грозна. Това нямаше да има значение, ако бях грозна като другите. Грозотата ми обаче беше жестока, защото си беше само моя, беше ме лишила от свежест — само на петнайсет години, преди да съм още жена, вече приличах на онази, която щях да стана на петдесет. Превитият гръб, дебелата талия, късите крака, раздалечените ходила, обилната окосменост, размазаните черти на лицето, лишено от контури и чар, можеха да ми бъдат простени заради младостта, прелестна дори когато е грозновата, но вместо това на двайсет години аз вече напомнях бабишкера.
Ето защо, когато намеренията на бъдещия ми мъж станаха ясни и вече не ми беше възможно да ги пренебрегвам, аз му се разкрих и говорейки за първи път откровено с друг човек, а не със себе си, му признах колко съм учудена от мисълта, че той иска да се ожени за мен.
Бях искрена. От дълго време бях свикнала с перспективата за самотен живот. Да си бедна, грозна, а на всичкото отгоре и умна, в нашите общества ви осъжда на мрачни и разочароващи премеждия, с които е по-добре да свикнеш отрано. На красотата прощават всичко, дори и простотията. Интелектът не се възприема вече като справедлива компенсация, един вид равновесие, което природата дарява на по-онеправданите си чеда, а по-скоро като излишна играчка, която може само да увеличи стойността на украшението. Затова пък грозотата е поначало виновна и тази трагична съдба беше моята орис, толкова по-мъчителна, защото не бях глупава.
— Рьоне — отговори ми той с цялата сериозност, на която беше способен, и влагайки в дългата си тирада цялото красноречие, което впоследствие никога нямаше да използва. — Рьоне, не искам за жена една от онези наивни глупачки, които се превръщат в най-големите пачаври и под хубавичката си муцунка крият мозък на врабче. Искам вярна жена, добра съпруга, майка и домакиня. Искам спокойна и сигурна спътница, която ще стои до мен и ще ме поддържа. В замяна на това можеш да очакваш от мен сериозна работа, спокойствие вкъщи и обич, когато е нужно. Не съм лош човек и ще направя всичко, което мога.
И го направи.
Дребен и сух като стъбло на бряст, той имаше приятно и засмяно лице. Не пиеше, не пушеше, не дъвчеше тютюн, не обичаше хазарта. След работа гледаше телевизия, четеше списания за риболов или играеше на карти с приятели от завода. Беше много общителен и често канеше гости. В неделя ходеше за риба. Аз се занимавах с домакинството, защото той не разрешаваше да слугувам у хората.
Не беше глупав, макар че умът му не беше от онзи тип, който обществото цени. Въпреки че способностите му се ограничаваха до ръчна работа, той проявяваше в нея талант, който не се дължеше само на двигателни умения, и макар и необразован, правеше всичко с онази изобретателност, която при домашното майсторене отличава трудолюбивите от артистите, а в разговора показва, че знанието не е всичко. Примирена отрано с живот на монахиня, това, че небесата ми бяха изпратили като съпруг този приятен спътник, макар и не интелектуалец, но все пак посвоему умен, ми се струваше доста милосърдно. Можех да попадна на някой като Грьолие.
