Тази идея за два дневника (един за ума, друг за тялото) ми хрумна вчера, защото татко гледаше ръгби по телевизията. Досега в подобни случаи гледах по-скоро татко. Обичам да го наблюдавам, когато си е навил ръкавите на ризата, събул си е обувките и се е настанил удобно на канапето с бира и суджук и гледа мача и иска с това да ни каже: „Ето, мога да бъда и такъв!“. Очевидно не му идва на ум, че един стереотип („сериозният господин министър на Републиката“) плюс още един стереотип („симпатяга все пак, а и си пада по студената бира“) прави стереотип на квадрат. И така в събота татко се върна по-рано от обикновено, захвърли си чантата където завари, събу си обувките, нави си ръкавите, взе една бира от кухнята и се настани пред телевизора, казвайки ми: „Скъпа, донеси ми суджука, ако обичаш, не искам да пропусна хаката“. Никаква хака нямаше да пропусне, защото след като нарязах суджука и му го занесох, още даваха рекламите. Мама беше седнала, едва пазейки равновесие на страничната облегалка на канапето, с което демонстрираше неодобрение (в стереотипното семейство тя представляваше интелектуалка с леви убеждения) и досаждаше на татко с някаква сложна история за вечеря, на която щели да поканят две скарани двойки, за да ги сдобрят. Познавайки душевната изтънченост на майка ми, този план беше наистина смехотворен. С една дума, дадох суджука на татко и тъй като знаех, че Коломб е в стаята си и слуша музика от типа „просветен авангард от Латинския квартал“, си казах: ами защо не, нека пък я видя тази хака. Доколкото си спомням, хаката е доста смешен танц, изпълняван от новозеландския отбор преди мача. Нещо като сплашването при човекоподобните маймуни. Също така помня, че ръгбито е тежка игра с типове, които непрекъснато се тръшкат по тревата, след което стават само за да паднат отново и, вкопчени един в друг, да се търкалят по земята.
Рекламите най-после свършиха и след началните кадри със здравеняци, налягали по тревата, ни показаха стадиона с обясненията зад кадър, после едър план на коментаторите (бивши ръгбисти и отявлени любители на касуле8), после отново стадиона. Играчите излязоха на терена и в този миг усетих, че се увличам. Отначало не разбирах много добре, бяха обичайните картини, но ми действаха някак различно, усетих тръпка, очакване, нещо като „дъхът ми спря“. До мен татко вече беше обърнал първата бира и се канеше да продължи в галски дух, като помоли мама, която се беше вече надигнала от страничната облегалка на канапето, да му донесе друга. Не смеех да дишам. Какво става, питах се втренчена в екрана и не успявах да разбера какво виждам и от какво изтръпвам.
