Априори сюжетът е много увлекателен: Съществуват ли универсалии или само единични неща е въпросът, на който, както разбирам, Уилям е посветил по-голямата част от живота си. Намирам, че това е главозамайващо питане: Дали всяко нещо е индивидуална даденост — и в такъв случай приликата между две неща е илюзия или ефект на езика, който използва думи и понятия, обобщения, посочващи и включващи няколко единични неща — или наистина съществуват общи форми, с които единичните неща са свързани и които не са обикновени езикови факти? Когато казваме „маса“, когато произнасяме името „маса“, когато създаваме понятието „маса“, винаги ли посочваме само тази конкретна маса, или реално се отнасяме към една универсална маса, която обосновава реалността на всички съществуващи единични маси. Реална ли е идеята за маса, или тя принадлежи само на ума ни? Но в такъв случай защо някои предмети са подобни? Дали езикът ги групира в общи категории изкуствено и за удобство на човешкия разум, или пък съществува една универсална форма, която има общи черти с всяка специфична форма?
За Уилям нещата са единични, а реализмът на универсалиите — погрешен. Има само частни реалности, обобщаването е плод на ума и хипотезата за съществуването на родови реалности само усложнява простото. Но дали това е сигурно? Какво е общото между картина на Вермеер и на Рафаело, се питах аз самата снощи. Окото разпознава една обща форма, формата на Красотата, която и двете притежават. И лично аз смятам, че тази форма е реална, че тя не е само похват на човешкия ум, който класифицира, за да разбира и разграничава, за да долови, защото не може да се класифицира това, което не се поддава на класификация, да се групира негрупируемото и да се събере несъбираемото. Никога масата няма да бъде Изглед от Делфт: човешкият ум не може да създаде тази отлика, така както не е в състояние да сътвори дълбоката връзка между холандския натюрморт и италианската Мадона с младенеца. Така както всяка „маса“ има нещо общо със същността, която й дава форма, всяко произведение на изкуството е свързано с една универсална форма, която единствена може да му даде такъв печат. Разбира се, ние не долавяме директно тази универсалност: именно поради тази причина толкова философи не искат да разглеждат същностите като нещо реално, защото аз винаги виждам конкретната маса, а не универсалната форма „маса“, само тази картина, а не самата същност на Красивото. И все пак… и все пак, то е пред очите ни: всяка картина от холандски майстор е неговото въплъщение, неговото светкавично проявление, което можем да съзерцаваме само през частното, но което ни дава достъп до вечността, до безвремието на една възвишена форма.
Вечността, невидимото, което гледаме.
<p>3</p><p>Праведният кръстоносен поход</p>
Как мислите, дали всичко това интересува нашата кандидатка за интелектуална слава?
Ни най-малко.
Коломб Жос, която няма никакво последователно виждане нито за съдбата на масите, нито за Красотата, се заема да изследва теологичната мисъл на Окам, използвайки лишени от интерес семантични превземки. Най-забележително е намерението, което е залегнало в начинанието, философските тези на Окам трябва да се представят като следствие от неговата концепция за Божието могъщество, като по този начин целият му философски труд се свежда до вторичен израстък на неговата теологична мисъл. Втрещяващо е, опива като долнокачествено вино и най-вече разкрива функционирането на Университета: ако искаш да направиш кариера, вземи някакъв неизучен, маргинален и екзотичен текст (Сума на логиката на Уилям Окам), изопачи буквалното му значение, като потърсиш в него някакво намерение, което самият автор не е забелязал (защото е всеизвестно, че в областта на концептите несъзнателното е много по-могъщо от всички съзнателни намерения), деформирай го така, че да заприлича на някаква оригинална теза (абсолютното могъщество на Бога обосновава логическия анализ, чиито философски цели са пренебрегнати), и пътьом изгаряй всичките си икони (атеизма, вярата в рациото срещу рациото на вярата, любовта към мъдростта и други нещица, скъпи на социалистите), посвети една година от живота си на тази жалка недостойна игра за сметка на обществото, което събуждаш в седем часа, и изпрати куриер на научния си ръководител.
