Изведнъж нещо ми просветна: спомних си налудничавите грижи на мама за цветята, фобиите на Коломб, притеснението на татко, че баба е в старчески дом, и куп подобни факти. Мама вярва, че може да прогони злата съдба, като пръска с пулверизатора, Коломб, че може да превъзмогне тревогата, като си мие ръцете, а татко вярва, че е лош син и ще бъде наказан, задето е изоставил майка си — в крайна сметка те също имат магически вярвания, вярвания на първобитни хора, но противно на тайландските рибари, не могат да ги поемат, понеже са образовани-богати-французи-картезианци.
А аз съм може би най-голямата жертва на това противоречие, защото по неизвестна причина съм свръхчувствителна към всичко нехармонично, сякаш имам абсолютен слух за дисонанса и фалшивите ноти… И ето че не откривам себе си в нито едно вярване, в нито една от тези непоследователни семейни култури.
Вероятно аз съм симптом на семейното противоречие и следователно трябва да изчезна, за да може семейството да се чувства добре.
Когато Мануела се върна в два часа от семейство Дьо Броли, бях успяла да върна магистърската работа в плика и да го оставя у семейство Жос.
По този повод имах интересен разговор със Соланж Жос. Навярно си спомняте, че за обитателите на дома аз съм ограничена портиерка, разположена в неясната периферия на тяхното възвишено зрение. В това отношение Соланж Жос не е изключение, но тъй като е омъжена за депутат социалист, все пак полага усилия.
— Добър ден — казва ми тя, отваряйки вратата, и взема плика, който й подавам.
Дотук с усилията.
— Знаете ли — продължава тя, — Палома е много ексцентрично дете.
Тя ме поглежда, за да провери дали знам тази дума. Приемам любимото ми неутрално изражение, което оставя свобода на интерпретацията.
Соланж Жос е социалистка, но не вярва в човека.
— Искам да кажа, че е малко странна — отчетливо произнася тя, сякаш говори на човек с увреден слух.
— Много е мила — казвам аз, като поемам отговорността да внеса в разговора частица филантропия.
— Да, така е — казва Соланж Жос с тона на човек, който иска да стигне до края, но предварително трябва да преодолее препятствията, дължащи се на некултурността на събеседника. — Много е мила, но понякога се държи странно. Например страшно обича да се крие, изчезва с часове.
— Знам — казвам аз, — тя ми каза.
Поемам слаб риск, като се има предвид стратегията ми нищо да не казвам, нищо да не правя, нищо да не разбирам. Но мисля, че ще изиграя ролята, без да изменя на природата си.
— А, тя ви го е казала?
Внезапно тонът на Соланж Жос става по-неуверен. Как да узнае какво е разбрала портиерката от думите на Палома — ето въпроса, който, мобилизирайки когнитивните й ресурси, я смущава и й придава унесен вид.
— Да, каза ми го — повтарям, трябва да ми се признае, с известен дар за лаконичност.
Зад Соланж Жос зървам Конституция, която минава бавно с преситена муцунка.
— О, внимавайте, котката — казва тя и излиза на площадката, затваряйки вратата след себе си. Да не пуснеш котката навън и да не пуснеш портиерката вътре е базовият принцип на дамите социалистки.
— С една дума — продължава тя, — Палома ми каза, че иска да идва при вас от време на време. Тя е много мечтателно дете, обича да застане някъде и нищо да не прави. Честно казано, бих предпочела да го прави вкъщи.
— Аха — казвам аз.
— Но от време на време, ако не ви пречи… Така поне ще знам къде е. Направо полудяваме, когато трябва да я търсим навсякъде. Коломб е страшно заета и се нервира, че с часове трябва да тършува из къщата, за да открие сестра си.
Тя открехва вратата и проверява дали Конституция е още там.
— Нали нямате нищо против? — пита тя, вече загрижена за други неща.
— Не, тя не ми пречи.
— Е, прекрасно, прекрасно — казва Соланж Жос, чието внимание определено е заето от нещо неотложно и много по-важно. — Благодаря. Благодаря, много мило от ваша страна.
И затваря вратата.
След този разговор свършвам работата си на портиерка и за първи път през деня имам време да помечтая. Предишната вечер се връща и има странен привкус — приятен дъх на фъстъци, но и начало на глуха тревога. Опитвам се да не мисля, като старателно поливам зелените растения по всички площадки на дома; т.е. върша нещо, което намирам за антипод на човешкия интелект.
В два часа без една минута Мануела идва и видът й е така заинтригуван, както на Нептун, когато отдалеч забелязва обелка от тиквичка.
— Е? — отново пита тя и ми протяга малка кошничка със сладки.
— Май пак ще имам нужда от вашите услуги.
— Така ли? — възкликва тя, като несъзнателно изговаря провлечено „лиии“-то.
Никога не съм виждала Мануела толкова възбудена.
— Ще пием чай в неделя и аз трябва да занеса сладкишите — казвам аз.
— Ооооо — провиква се тя весело, — сладкиши значи!
Но веднага добавя прагматично:
— Трябва да ви приготвя нещо, което не се разваля.
Мануела работи до събота на обед.
— В петък вечер ще ви направя „глутоф“ — заявява тя след миг размисъл.
„Глутоф“ е доста тежък елзаски сладкиш.
