— Не, разбира се — казвам аз и облещвам очи, защото сервитьорите са поставили пред нас бутилки със саке и безброй изискани купички с най-различни дребни зеленчуци, които изглеждат мариновани в нещо, което вероятно е много вкусно.
Започваме. Улавям една маринована краставичка, която прилича на краставица и на марината само външно — толкова необикновен е вкусът й. Какуро внимателно повдига с червеникавите дървени пръчици парченце от нещо като мандарина или домат, или манго и ловко го лапва. Аз веднага бъркам в същата купичка.
Оказва се подсладен морков, предназначен за богове гастрономи.
— Честит рожден ден! — казвам аз и вдигам чашата със саке.
— Благодаря, много ви благодаря — казва той и чашите ни се докосват.
— Това октопод ли е? — питам аз, защото съм открила парченце назъбено пипало в купичка с шафраненожълт сос.
Донасят два дебели дървени подноса със сурова риба.
— Сашими — казва Какуро. — И тук има октопод.
Потъвам в съзерцание на кулинарната творба.
Толкова е красива, че се прехласваш. Хващам неумело с пръчиците парче бяло-сива плът (писия, любезно уточнява Какуро) и, твърдо решена да се възхитя, го опитвам.
Защо ли търсим вечността в ефира на невидимите същности? Това белезникаво малко нещо е напълно осезаема частица от нея.
— Рьоне — казва ми Какуро, — щастлив съм, че празнувам рождения си ден във вашата компания, но имам и по-важен повод да вечерям с вас.
Макар че се познаваме само от три седмици, започвам да схващам поводите на Какуро. Франция или Англия? Вермеер или Караваджо?
Налапвам още едно въздушно сушими — може би с тон — с внушителен размер, което, Бога ми, се нуждаеше да бъде нарязано на парчета.
— Вярно е, че ви поканих, за да отпразнувам рождения си ден, но междувременно някой ми даде много важни сведения. Ето защо трябва да ви кажа нещо съществено.
Парчето тон поглъща цялото ми внимание и не ме подготвя за това, което ще последва.
— Вие не сте сестра си — казва Какуро и ме гледа право в очите.
Госпожи,
Госпожи, ако някой ден сте поканени на вечеря от богат и симпатичен господин в луксозен ресторант, вършете всичко с еднаква изисканост. Независимо дали ви изненадват, дразнят или смущават, вие трябва да запазите една и съща безстрастна елегантност и когато чуете стряскащи думи, да реагирате изтънчено, както подобава при такива обстоятелства. Вместо това и защото съм си селянка, която лапа сушимито, все едно яде картофи, аз хълцам и усещайки с ужас, че частицата вечност е заседнала в гърлото ми, се опитвам с изискаността на горила да я изхрача. Хората от околните маси млъкват, докато аз след много оригвания и с един последен и особено мелодичен спазъм успявам да изхвърля виновника и грабвайки салфетката да го настаня там в последния момент.
— Нужно ли е да повтарям? — пита Какуро, който видимо — по дяволите — се забавлява.
— Аз… коф… коф… — кашлям аз.
Според мен
— Аз… ами… коф… коф… — продължавам блестящото си изпълнение.
И завършвам с шик, който се домогва до върховете.
— К’во?
— За втори път ви казвам, за да бъде съвсем ясно — казва той с безкрайното търпение, което проявяваме към децата или по-скоро към нищите духом. — Ръоне, вие не сте сестра си.
И тъй като стоя и го гледам глупаво, той добавя:
— Повтарям ви за последен път с надеждата, че този път няма да се задавите със суши — между другото по трийсет евро парчето, — които изискват по-деликатна консумация: вие не сте сестра си, можем да бъдем приятели. И дори всичко каквото пожелаем.
Това е от Еминем. Признавам, че в качеството си на предтеча на модерните времена понякога ми се случва да го слушам, особено когато няма как да не знам, че Дидона се е погубила.
Но най-вече съм напълно объркана.
Искате доказателство ли?
Ето го.
Това кънти в главата ми без коментар. Странният начин, по който мелодиите се запечатват в паметта ми, винаги ще ме изненадва (няма защо да споменавам някой си Confutatis, добър приятел на портиерките с малък пикочен мехур) и с маргинален, макар и искрен, интерес отбелязвам, че този път връх взема така нареченото medly.
А после започвам да плача.
