Извадих от кутийката, скрита зад чаршафите в дъното на гардероба, чифт обеци, наследство от свекърва ми — огромната Ивет — старинни сребърни висулки с 2 граната с крушовидна форма. Направих 6 опита да си ги сложа и отсега нататък трябва да живея с усещането, че две тумбести котета висят на разтегнатите ми ушни миди. 54 години без бижута не ви подготвят за подобни страдания. Трай, моме, за хубост! Намазвам устните си с 1 пласт червило „Наситен кармин“, купено преди 20 години за сватбата на една братовчедка. Дълготрайността на тези безсмислени неща, когато толкова стойностни хора умират всеки ден, никога няма да престане да ме смущава. Аз съм част от онези 8% от населението на света, които успокояват страха си, заравяйки се в цифри.
Какуро Озу чука 2 пъти на вратата ми.
Отварям.
Много е красив. Костюмът му се състои от тъмносиво сако с офицерска яка и ширити в същия тон, сив панталон и мокасини от мека кожа, напомнящи луксозни пантофи. Много е… евразийско.
— О, великолепна сте! — казва ми той.
— Благодаря — отговарям развълнувано, — вие също сте много красив. Честит рожден ден!
Той ми се усмихва и след като затварям грижливо вратата зад себе си и пред Леон, който се опитва да излезе, той ми подава ръка и аз я хващам с разтреперана длан. Дано никой не ни види, умолява вътре в мен някаква инстанция, оказваща съпротива, вероятно тази на нелегалната Рьоне. Макар и да съм захвърлила в огъня много от страховете си, още не съм готова да вляза в клюкарската хроника на улица „Грьонел“.
И така, кого ще изненадам?
Входната врата, към която се отправяме, се отваря още преди да я стигнем.
Влизат Жасент Розен и Ан-Елен Мьорис.
Боже! Какво да направя?
Вече сме пред тях.
— Добър вечер, добър вечер, скъпи дами — чурулика Какуро, като твърдо ме дърпа отляво и бързо ги отминава, — добър вечер, драги приятелки, закъсняваме, дълбок поклон и довиждане!
— А! Добър вечер, господин Озу — превземат се те омаяни и се обръщат едновременно, за да ни проследят с поглед.
— Добър вечер, госпожо — казват ми те (на мен), като се усмихват широко.
Никога не съм виждала толкова зъби наведнъж.
— Приятно прекарване, скъпа госпожо — шепне Ан-Елен Мьорис, като ме гледа със завист, докато излизаме от вратата.
— Благодаря, благодаря! — игриво отговаря Какуро и бута с пета крилото на вратата.
— Ужас — казва той, — ако се бяхме спрели, щяхме да откараме един час.
— Те не ме познаха — казвам аз.
Спирам насред тротоара напълно потресена.
— Те не ме познаха! — повтарям аз.
Той също спира, аз все още държа ръката му.
— Те просто никога не са ви виждали — казва той. — Аз бих ви познал при всички обстоятелства.
Достатъчно е един път да си опитал да бъдеш сляп на светло и зрящ в мрака, за да си поставиш въпроса какво всъщност е зрението. Защо виждаме? Когато се качих в таксито, което Какуро беше поръчал, и мислейки за Жасент Розен и Ан-Елен Мьорис, които бяха видели в мен само онова, което можеха (под ръка с господин Озу в свят на йерархии), фактът, че погледът е като ръка, опитваща се да спре течащата вода, ме стряска с необикновена сила. Да, окото възприема, но не вниква, вярва, но не разпитва, получава, но не търси — изпразнено от желание, преситено и без цел.
И докато таксито се носи в спускащия се здрач, аз мисля.
Мисля за Жан Артенс с изгорените зеници, озарени от камелии.
Мисля за Пиер Артенс, с острия поглед и слепотата на просяк.
Мисля за тези алчни дами, с просещи и толкова нищожно слепи очи.
Мисля за Жежен, с неговите мъртви и безсилни орбити, които вече виждат само пропадането.
Мисля за Люсиен, неспособен да вижда, защото мракът в крайна сметка е много силен.
Мисля дори за Нептун, чиито очи са муцунка, която не умее да се самозалъгва.
И се питам дали аз самата виждам добре.
Гдедали ли сте
Защото ако не сте гледали
— Много обичам светлината — казвам аз на Какуро, сядайки.
Завели са ни в малко спокойно сепаре, окъпано в слънчева светлина, обкръжена от искрящи сенки. Може ли сянката да искри? Може, и точка.
— Гледали ли сте
Никога нямаше да повярвам, че вкусовете и душевните вълнения на две същества могат така да съвпадат.
— Да — казвам аз. — Най-малко дванайсет пъти.
Атмосферата е блестяща, лъчезарна, изискана, уютна, кристална. Великолепна.
— Ще си направим оргия от суши — казва Какуро, разгъвайки въодушевено салфетката. — Нали няма да ми се сърдите, но вече поръчах: държа да ви покажа най-доброто от японската кухня в Париж.
