Той се изкикоти.
— Единственият човек, с когото контактувам, е майка ти, а на всички е ясно, че не бива да u се доверяват тайни, ето защо обещавам да не u казвам.
И мен ме досмеша. Дори не можех да си представя мама да запази нечия тайна.
— Можеш да ми имаш доверие, котенце — каза той и ме прегърна с една ръка.
— В двореца има една стаичка, скришна стаичка, пълна с книги, тате! — поверих му тихо, след като се уверих, че никой не ни подслушва. — Има забранени книги и от онези карти на света, старите, където страните са показани в някогашния си вид. Тате, не съм и подозирала, че са били толкова много! Има даже компютър. Виждал ли си такава машина с очите си?
Напълно изумен, той поклати глава.
— Страхотно е. Въвеждаш някоя думичка и той преравя всички книги в библиотеката, за да открие информацията, която търсиш.
— Как така?
— Не знам, но точно по този начин Максън проучи какво е Хелоуин. Дори… — Отново се озърнах по коридора. Бях уверена, че татко няма да каже на никого за библиотеката, но разкриех ли му, че една от тези тайни книги беше скътана в стаята ми, рискувах да прекаля.
— Дори какво?
— Даде ми да разгледам една от тях.
— О, колко прекрасно! Какво прочете? Ще ми кажеш ли?
Прехапах устна.
— Един от личните дневници на Грегъри Илеа.
Долната челюст на баща ми увисна и му отне известно време да дойде на себе си.
— Америка, това е невероятно. Какво пишеше вътре?
— Ами, още не съм я прочела докрай. Взех я главно, за да проуча Хелоуин.
Той се замисли върху думите ми, сетне поклати глава.
— Защо се безпокоиш, Америка? Ясно е, че Максън ти има пълно доверие.
Почувствах се глупаво.
— Може и да си прав — въздъхнах накрая.
— Удивително — прошепна той. — Значи, някъде наоколо е скрита цяла стая? — Заоглежда стените с други очи.
— Тате, не си виждал такова място. Навсякъде има тайни врати и панели. Знам ли… може, ако наклоня ей тази ваза, да пропаднем в някое междинно помещение.
— Хмм — провлачи баща ми с усмивка. — В такъв случай ще съм изключително бдителен напът към стаята ми.
— И май не е лошо да се ориентираш. Трябва да приготвя Мей за чаеното парти с кралицата.
А , да, дъщеря ми и приятелските u срещи с кралицата — пошегува се той. — Добре, котенце. Ще се видим на вечеря. И така… кой е най-добрият начин да се предпази човек от пропадане в тайник? — Запита се на глас, разпери ръце, сякаш демонстрирайки защитна тактика, и тръгна по коридора.
Като стигна до стълбището, опря мнително длан върху парапета.
— За твое сведение, този маршрут е безопасен.
— Благодаря, тате. — Поклатих глава и се запътих към стаята си.
Трудно ми беше да не подскачам от радост по коридора. Преливах от щастие, че семейството ми е с мен. Ако Максън не ме изпратеше вкъщи, раздялата ми с тях щеше да е по-непоносима и от преди.
Свърнах зад ъгъла към стаята си и заварих вратата u отворена.
— Как изглеждаше? — долетя гласът на Мей от вътре.
— Приказно. Поне в моите очи. Косата му беше вълниста и всеки кичур си имаше собствено мнение — изхихика се Луси, а с нея и Мей. — Дори няколко пъти имах удоволствието да прокарам пръсти през нея. Понякога си мисля за онези дни. Е, по-рядко от преди.
Промъкнах се на пръсти до вратата, внимавайки да не прекъсна разговора им.
— Липсва ли ти още? — попита Мей, както винаги любопитна, станеше ли дума за момчета.
— Все по-малко — призна си Луси с тънка жилчица надежда в гласа си. — Като заживях в двореца, имах чувството, че болката ще ме убие. Кроях планове да избягам и да се върна при него, макар и да знаех, че никога нямаше да се случи. Нямаше да изоставя баща си, а и дори да се бях прокраднала отвъд стените, как щях да открия пътя до дома?
Знаех мъничко за миналото на Луси — семейството u бе слугувало на Тройки в замяна на парите, необходими за операцията на майка u. Въпреки това горката жена починала, а когато стопанката научила, че синът u е влюбен в Луси, продала и нея, и баща u на кралското семейство.
Надникнах през вратата и видях, че Мей и Луси се бяха настанили върху леглото. Балконските врати бяха отворени и приятният анджелиски въздух изпълваше стаята. Мей се вписваше така естествено в дворцовата атмосфера; ежедневната рокля u стоеше като на кукла, докато сплиташе част от косата на Луси, а на останалата позволяваше да се разстила по раменете u. Дотогава бях виждала Луси единствено с пристегнат назад кок. Свободната прическа я караше да изглежда млада и безгрижна.
— Какво е чувството да си влюбена? — попита Мей.
Нещо ме прободе отвътре. Защо не беше задала на мен този въпрос? После си спомних защо — изобщо не подозираше, че съм се влюбвала.
Луси се усмихваше тъжно.
— Това е най-прекрасното и най-ужасно нещо, което може да ти се случи — обясни u тя простичко. — Съзнаваш, че си попаднала на чудо, и искаш да го задържиш вечно, а имаш ли го, всяка една секунда се боиш, че ще го загубиш.
От гърдите ми се изтръгна тиха въздишка. Беше напълно права.
Любовта е сладък страх.
Не ми се щеше да се впускам в размисли около изгубеното в живота ми, затова директно влязох в стаята.
— Луси! Да се видиш само!
