— Харесва ли ви? — Тя се пресегна назад, опипвайки фините плитчици.
— Прекрасна си. Мей постоянно сплиташе и моята коса. Много я бива.
Сестричката ми вдигна рамене.
— Какво друго ми оставаше да правя? Нашите нямаха възможност да ми купуват кукли, затова се задоволявах с Ами.
— Е — подхвана Луси и се обърна с лице към нея, — докато си тук, ще бъдеш нашата малка кукличка. Трите с Ан и Мери ще те разкрасим като кралицата.
Мей килна глава на една страна.
— Няма по-красива жена от нея. — После бързо се врътна към мен. — Да не издадеш на мама какво съм казала.
Аз се закисках.
— Няма. Сега обаче е време да се подготвяме. След малко трябва да слизаме в Дамския салон за чай.
Мей плесна въодушевено с ръце и се настани пред огледалото. Луси вдигна косата си в кок, внимавайки да не развали плитките, после я покри с униформената си шапчица. Нищо чудно, че искаше да запази прическата си поне още малко.
— О, получихте писмо, госпожице — присети се Луси и ми поднесе съвестно пощенския плик.
— Благодаря ти — отвърнах, неспособна да прикрия изненадата в гласа си. Повечето хора, от които някога бях очаквала вест, вече бях с мен. Разкъсах плика и прочетох краткото послание, написано с така познатия ми методичен почерк.
Дойде ми да смачкам листа и да го хвърля на боклука. Бях се надявала, че Кота ще преодолее стремежа си към издигане в обществото и ще се научи да цени вече постигнатото. Очевидно напразно. Скрих писмото в дъното на едно чекмедже и реших да го изтрия от паметта си. Завистта на брат ми нямаше да почерни дългоочакваната среща със семейството ми.
Луси привика Ан и Мери и превърнахме приготовленията в същинска забава. Жизнерадостното поведение на Мей вселяваше на всички ни чудно настроение и дори се улових да си припявам, докато се обличах. Не след дълго мама намина край стаята ми, за да потърси уверение, че изглежда добре.
Естествено, изглеждаше добре. Беше по-ниска и с повече извивки от кралицата, но далеч не u отстъпваше по великолепие във вечерната си рокля. Докато слизахме по стълбището, Мей се вкопчи в ръката ми с тъжно изражение.
— Какво има? Не се ли вълнуваш, че ще срещнеш кралицата?
— Вълнувам се. Просто…
— Какво?
Тя въздъхна.
— Как ще се гледам в огледалото по памучни панталони след целия този разкош?
Женското съсловие в двореца беше оживено и кипеше от енергия. Сестрата на Натали, Лейси, беше що-годе връстница на Мей и двечките си бъбреха в единия ъгъл. Натали и Лейси много си приличаха — стройни, русокоси и красиви. Освен това, докато характерите на двете ни с Мей бяха пълни противоположности, тези на другите две сестри почти се припокриваха. И все пак бих описала Лейси като малко по-скромна и благоразумна.
Кралицата обикаляше целия салон, разговаряше с майките и задаваше въпроси с приветливия си маниер. Сякаш и ние водехме живот, бляскав като нейния собствен. Стоях сред малка групичка гостенки и слушах как майката на Елиз разказва за семейството си в Нова Азия, когато Мей ме хвана за роклята и ме издърпа настрани.
— Мей! — изсъсках аз. — Какво правиш? Невъзпитано е да се държиш така, особено в присъствието на кралицата.
— Трябва да видиш нещо! — настоя тя.
Слава богу, че Силвия не беше наоколо. Щеше да нахока Мей, без окото u да мигне, нищо, че още беше малка.
Отидохме до прозореца и сестричката ми посочи навън.
— Гледай!
