Пронизителният вой на сирени ме изтръгна от съня ми. Звучеше така чуждо, че съзнанието ми не успяваше да го обработи. Знаех единствено, че сърцето щеше да изскочи от гърдите ми заради внезапния прилив на адреналин.
Само след секунда вратата на стаята ми се отвори със замах и един страж влетя вътре.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите — повтаряше той.
— Хм? — измрънках сънливо, като се спусна към леглото ми.
— Ставай, Мер! — пришпори ме той и аз се подчиних. — Къде са проклетите ти обувки?
Обувки. Значи, отивах някъде. Чак тогава проумях какъв беше звукът. От Максън знаех, че дворецът бил оборудван с алармена сирена за случаите на бунтовническо нападение, която обаче била пострадала сериозно при някоя от последните атаки. Явно я бяха поправили.
— Ето ги — казах, като намерих обувките си, и пъхнах крака в тях. — Трябва ми халатът. — Посочих към края на леглото. Аспен го грабна и понечи да ми помогне с обличането. — Няма нужда, ще го държа в ръка.
— Трябва да побързаме — каза той. — Не знам докъде са стигнали.
Аз кимнах и се спуснах към вратата, усещайки дланта му върху гърба си. Преди да изляза в коридора, Аспен ме дръпна рязко назад. Докато се осъзная, устните ми вече бяха сключени в дълбока, груба целувка с неговите. Ръката му намери тила ми и притисна лицето ми към неговото за един дълъг момент. В следващия миг, сякаш напълно забравил за опасността, преметна свободната си ръка през кръста ми и ме придърпа още по-плътно до себе си, задълбочавайки целувката ни. От доста време не ме беше целувал така — заради променливите ми чувства и страха от разкритие все не изникваше подходящ момент. Но онази вечер усетих неотложната му нужда. Можеше да ни връхлети нещо лошо и това да се окажеше последната ни целувка.
Затова искаше да е истинска.
Откъснахме се един от друг и погледите ни се срещнаха едва за част от секундата. Той обви с длан рамото ми и ме избута от стаята.
— Върви. Веднага.
Аз се втурнах към тайния проход, скрит в дъното на коридора. Преди да натисна панела, погледнах назад и мярнах гърба на Аспен, докато взимаше завоя на бегом.
Не ми оставаше нищо друго, освен и аз самата да побягна, затова не се и поколебах. Хукнах с всички сили надолу по стръмното тъмно стълбище към скривалището на кралското семейство.
Веднъж Максън ми беше казал, че бунтовниците се делели на два вида: Северняци и Южняци. И Северняците им създавали предостатъчно грижи, но Южняците били смъртоносна заплаха. Силно се надявах хората, от които бягах, да целяха суматоха, а не касапница.
С всяко следващо стъпало температурата спадаше. Исках да се наметна с халата, но се боях да не залитна. Чак когато видях светлината от скривалището, се почувствах малко по-сигурна на краката си. Взех последното стъпало със скок и в същия момент различих позната фигура сред тези на стражите. Максън. Въпреки че беше късно, принцът стоеше пред мен по официални панталони и риза, леко поизмачкани, но все пак представителни.
— Аз ли съм последна? — попитах, обличайки халата си в движение.
— Не — отвърна той. — Крис още я няма. Елиз също.
Погледнах през рамо към мрачния, безкраен наглед проход. От двете му страни се очертаваха скелетите на три или четири други стълбища, водещи началото си от тайни панели в стените на замъка над нас. Всичките бяха празни.
Ако можеше да се вярва на думите му, Максън изпитваше минимални чувства към Крис и Елиз. Но в очите му се четеше ясно безпокойство за тях. Постоянно търкаше слепоочията си и проточваше врат, сякаш така щеше да подобри зрението си в непрогледната тъмнина. И двамата се озъртахме към стълбищата, докато стражите се трупаха край вратата, очевидно нетърпеливи да я залостят.
Внезапно Максън въздъхна и сложи ръце на хълбоците си. В следващия момент, без всякакво предупреждение, ме придърпа в обятията си. Безсилна срещу желанието, отвърнах на прегръдката му.
— Знам, че още си ми ядосана, и напълно те разбирам. Но се радвам, че си невредима.
Максън не ме беше докосвал от тържеството по случай Хелоуин. Оттогава не беше минала и седмица, но поради една или друга причина, имах чувството, че е изтекла цяла вечност. Вероятно защото онази нощ се бяха случили много неща, а в периода след това — още повече.
— И аз се радвам, че си невредим.
Той ме притисна към себе си, а след секунда ахна:
— Елиз!
Като се обърнах, видях слабият u силует да слиза надолу по стълбището. А къде се губеше Крис?
— Най-добре влезте вътре — подкани ме нежно Максън. — Силвия ви очаква.
— Пак ще поговорим.
Той ми се усмихна обнадеждено и кимна. Влязох в стаята с Елиз по петите ми. Като я погледнах на светло, видях, че плаче. Преметнах ръка през раменете u, а тя ми отвърна със същото, благодарна за компанията ми.
— Къде се губиш толкова време? — попитах я.
— Май прислужничката ми е болна. Реакциите u бяха забавени. А и сирената така ме изплаши, че за момент се заблудих и не можах да си спомня в коя посока да тръгна. Натиснах четири панела, преди да намеря правилния. — Елиз поклати глава, засрамена от разсеяността си.
