Максън въздъхна.
— Непременно.
— Знам.
Пресегна се плахо през леглото и взе ръката ми. Аз не се дръпнах.
— Спомняш ли си, че исках да ти покажа нещо?
— Да.
— Не го забравяй, става ли? Скоро ще видиш за какво говоря. Властта изисква много неща и не всичките са приятни. Но понякога… понякога можеш да постигнеш и велики неща.
Не разбирах какво имаше предвид, но въпреки това кимнах.
— Но май това ще трябва да почака, докато приключиш с проекта си. Малко изоставате от графика.
— Ох! — Изтръгнах ръката си от тази на Максън, за да покрия очите си с нея. Напълно бях забравила за приема. Пак го погледнах. — Ще ни принудят да го организираме въпреки всичко случило се? Преживяхме две бунтовнически нападения и пропилях по-голямата част от деня си в лутане из гората. Ще оплескаме нещата.
Лицето на Максън излъчваше състрадание.
— Ще трябва да се справите.
Ръката ми тупна тежко върху възглавницата.
— Чака ни същинско бедствие.
Той се изкиска.
— Не се безпокой. Дори да не се представиш на ниво, не съм способен да те изритам от двореца.
Последното му изречение привлече вниманието ми. Веднага се надигнах в леглото.
— Да не би да казваш, че ако другите се представят по-зле, една от тях ще изхвърчи?
Максън се поколеба как да отговори на питането ми.
— Максън?
— Очакват от мен да направя елиминация до две седмици — въздъхна той. — Това задание трябва да изиграе голяма роля в избора ми. Мисията на двете ви с Крис е по-тежка. Нови взаимоотношения, по-малък екип; освен това, колкото и веселяшка нация да са, италианците са доста обидчиви. Добави и факта, че почти не ви остана време за работа…
Питах се дали си пролича как кръвта се изцежда до последна капка от лицето ми.
— Не ми е позволено да ви помагам, но ако имате нужда от нещо, моля ви, кажете. Не мога да си помисля, че ще отпратя точно някоя от вас двете.
При първото ни скарване, онази глупава препирня заради Селест, имах чувството, че нещо в представата ми за Максън се беше счупило. Имах същото чувство и когато Марли ни напусна така неочаквано. Всеки път бях сигурна, че нещо заприщваше пътя ми към него, че сърцето ми се пропукваше. Само че бях грешала.
Онзи ден в болничното легло Максън Шрийв за пръв път разби сърцето ми. И болката беше невъобразима. До онзи момент можех да се самоубеждавам, че просто си втълпявах за близостта между двама им с Крис, но сега вече знаех истината.
Максън я харесваше. Може би толкова, колкото харесваше и мен самата.
Кимнах в знак на благодарност за предложението му, неспособна да отроня и дума.
Казах си, че трябва да взема сърцето си обратно, че не го заслужава. Двамата с Максън бяхме започнали познанството си като приятели и може би само такива ни беше писано да бъдем: близки приятели. Но просто бях покрусена.
— Трябва да вървя — каза той. — А ти трябва да поспиш. Преживя много дълъг ден.
Аз врътнах очи. Меко казано, денят ми беше дълъг.
Максън се изправи и изпъна сакото си.
— Исках да ти кажа още толкова много неща. Днес наистина помислих, че съм те загубил.
Свих рамене.
— Нищо ми няма. Добре съм.
— Вече знам, но днес преживях няколко часа, в които ми се наложи да се подготвя за най-лошото. — Той направи пауза, обмисляйки следващите си думи. — Обикновено от всички останали момичета с теб ми е най-лесно да обсъждам отношенията ни. Но имам чувството, че това не е най-подходящият момент за подобни разговори.
Аз сведох глава и кимнах вяло. Нямах сили да говоря за чувствата си към човек, който очевидно си падаше по друга.
— Погледни ме, Америка — помоли ме той.
Вдигнах очи.
— Примирил съм се. Ще имам търпение. Просто искам да знаеш, че… не мога да намеря думи, и то достатъчно силни, за да опишат облекчението ми, задето си при мен и си добре. За нищо друго на света не съм бил по-благодарен.
Признанието му ме остави безмълвна, както се случваше винаги когато достигнеше онези плахи кътчета в душата ми. Една малка част от мен подскочи при мисълта, че толкова лесно се доверявах на изреченото от него.
— Лека нощ, Америка.
Беше понеделник вечер. Или вторник сутрин. При всички случаи — толкова късно, че не можех да преценя.
С Крис се бяхме трудили цял ден: подбирахме плат за драперии, търсихме хората от прислугата, които да ги окачат, решавахме какви дрехи и бижута ще носим, избирахме сервизите, нахвърляхме планове за менюто и слушахме как учителят по италиански реди реплика след реплика с надеждата, че нещо ще остане в главите ни. Аз поне имах преимуществото да знам испански, което ми помогна по-бързо да добия представа за новия език, тъй като помежду им имаше много сходства. Крис правеше всичко по силите си да ме настигне.
Трябваше да съм капнала от умора, но думите на Максън не ми даваха мира.
Какво бяха преживели с Крис? Как се бяха сближили така ненадейно? Защо изобщо се вълнувах толкова?
Само че тук ставаше дума за Максън.
А колкото и да се мъчех да стоя настрана, продължавах да изпитвам чувства към него. Не бях готова да се оттегля от борбата.
