— Знам, че си умна и бързонога, но все пак се тревожех за теб.
— Излъгах командира — признах си аз.
— За какво?
— Успяха да ме настигнат.
Аспен ме изгледа с ужас в очите.
— Нищо не ми направиха, но с тях имаше едно момиче, което ме видя. Направи ми реверанс и отпраши.
— Направила ти е реверанс?
— И аз се изненадах. Не ми се стори нито разгневена, нито застрашителна. В интерес на истината имаше вид на най-обикновено момиче.
Замислих се върху описанието, което Максън ми беше дал за двете бунтовнически групировки, и установих, че съм си имала работа със Севернячка. Не излъчваше абсолютно никаква агресия, само решимост да изпълни мисията си. В същото време нямах съмнение, че снощната атака беше дело на Южняците. Дали това не говореше, че бяхме претърпели нападения от две отделни групи, а не двукратно нападение от една и съща? Дали Северняците не ни бяха наблюдавали с намерението да ни връхлетят, когато бяхме най-безсилни? Идеята, че по всяка вероятност бяха дебнали двореца с такава мисъл, беше леко плашеща.
Същевременно набегът им ми се струваше донякъде комичен. Наистина ли бяха влезли през парадния вход? Колко ли часове се бяха спотайвали в двореца, плячкосвайки ценни вещи? Което ме подсети…
— Момичето мъкнеше книги, много книги — отбелязах аз.
Аспен кимна.
— Май се случва доста често. Нямам представа какво ги правят. Вероятно ги използват за подпалки. Сигурно живеят на студено.
— Хмм — отвърнах нечленоразделно аз. Ако на мен ми потрябваха подпалки, щях да си ги набавя от някое по-леснодостъпно място, а не от замък. Пък и предвид старанието, с което момичето събра книгите си, не ми се вярваше да имат толкова тривиално приложение.
Пътят до двореца ни отне почти час бавно и непрекъснато ходене. Макар и да беше контузен, Аспен не ме изпусна от ръцете си нито за миг. Даже като че ли извличаше удоволствие от разходката, независимо от допълнителното натоварване. На мен също ми беше приятно.
— Следващите няколко дни вероятно ще съм доста зает, но ще се постарая да те посетя възможно най-скоро — прошепна Аспен, докато прекосявахме широката зелена ливада пред двореца.
— Добре — отвърнах тихо аз.
Той се поусмихна и върна погледа си напред, а аз последвах примера му, попивайки с очи гледката пред нас. Всички прозорци до един светеха и дворецът направо искреше под залязващото слънце. За пръв път го виждах в такава светлина. Изглеждаше приказно.
Незнайно защо имах нагласата да зърна Максън, застанал в очакване до задните врати. Само че не го видях. Не видях никого. Аспен получи нареждане да ме отведе в амбулаторното крило, за да може доктор Ашлър да се погрижи за краката ми, а един от другите стражи отиде да извести кралското семейство, че ме бяха намерили невредима.
Завръщането ми се оказа далеч по-незначително събитие, отколкото бях очаквала. Лежах сама в болнично легло с превързани крака… и така, докато не заспах.
Някой кихна.
Отворих очи, леко дезориентирана за момент. После си спомних къде се намирах и огледах стаята, примигвайки сънено.
— Не исках да те събудя — каза Максън с притаен глас. — Трябва да поспиш. — Седеше на стол до леглото ми, толкова близо, че можеше да отпусне глава върху лакътя ми, ако поискаше.
— Колко е часът? — разтърках очи аз.
— Почти два.
— Сутринта?
Максън кимна. Гледаше ме толкова съсредоточено, че внезапно се притесних за външния си вид. Още с влизането в болницата бях измила лицето си и бях вързала косата си, но бях сравнително сигурна, че на бузата ми имаше отпечатък от възглавницата.
— А ти някога спиш ли? — попитах го аз.
— Да. Просто сега съм на нокти.
— Риск на професията, предполагам? — Понадигнах се в леглото.
По лицето му пробягна тънка усмивка.
— Нещо такова.
Помежду ни се спусна дълго мълчание, което никой от двама ни не знаеше
как да наруши.
— Докато си седях в гората днес, ми хрумна нещо — подхвърлих небрежно аз.
Той се поусмихна, като чу колко леко приемах случилото се.
— Така ли?
— Свързано е с теб.
Той се приближи към мен и кафявите му очи се впиха в моите.
— Да чуем.
— Ами — подхванах аз, — просто се сетих за състоянието ти снощи, когато Елиз и Крис още не се бяха появили в скривалището, колко разтревожен беше. А и днес те видях как опита да тръгнеш след мен, когато побягнах от бунтовниците.
— Опитах. Много съжалявам. — Той поклати глава, засрамен, че не беше успял да ме последва.
— Не ти се сърдя — уверих го аз. — Точно там е въпросът. Докато стоях сама в гората, си мислех колко ли се тревожиш за мен, както и за останалите момичета. Не бих казала, че знам какво изпитваш към всяка една от нас, но определено знам, че в момента двамата с теб не сме в особено добри отношения.
— И в по-добри сме били — пошегува се той.
— И въпреки всичко тръгна след мен. Повери Крис на един от стражите, понеже не можеше да бяга. Мъчиш се да предпазиш всички ни. Защо ти е тогава да нараняваш някоя от нас?
Той остана безмълвен, очевидно умувайки какво се опитвах да му кажа.
— Вече разбирам. Щом правиш всичко възможно да ни защитиш, няма начин наказанието на Марли да е било по твое нареждане. Убедена съм, че щеше да го спреш, ако можеше.
