Целуна ме така нежно, сякаш се боеше, че натиснеше ли малко по-силно с устни, моментът щеше да рухне, заличавайки всичко помежду ни. Може би се боеше с право. Бавно ме разположи върху леглото от възглавници, без да отлепи ръце от мен, проследявайки извивките на тялото ми, докато устните му се впиваха в моите. Чувството беше толкова познато, толкова отпускащо.
Зарових пръсти в късата му коса и си припомних как някога гъделичкаше лицето ми, като се целувахме. Направи ми впечатление колко по-мускулести бяха станали ръцете му, колко по-здрави. Дори начинът, по който ме прегръщаше, се беше променил. Усещах нова самоувереност в прегръдката му, навярно придобита от съзнанието му на Двойка, на войник.
Неусетно дойде време да се разделим и Аспен ме изпрати до вратата. Целуна ме продължително, замайвайки главата ми.
— Ще опитам пак да ти оставя бележка съвсем скоро — обеща той.
— Ще чакам. — Притиснах се към него и го задържах до себе си за един дълъг момент. После, за да не ни навлека неприятности, си тръгнах.
Прислужничките ме подготвиха за лягане, но за мен цялата процедура мина в шемет. Някога Изборът като че ли се състоеше в дилемата: Максън или Аспен. Но сякаш подобно решение далеч нямаше да затрудни сърцето ми, та ето че сега всичко се разрасна в още толкова много въпросителни: Петица или Тройка бях? Когато всичко приключеше, Двойка или Единица щях да бъда? Като войнишка или като кралска съпруга щях да изживея дните си? Дали щях да потъна тихомълком в задния план, където винаги се бях чувствала най-удобно, или щях да изскоча на публичната сцена, от която винаги се бях бояла? Имах ли готовност да загърбя единия начин на живот за сметка на другия? Способна ли щях да съм да не намразя избраницата на Максън, ако моят избраник беше Аспен? А избраницата на Аспен, ако останех с Максън?
Като се пъхнах в леглото и изгасих лампата, си напомних, че решението да дойда в двореца беше лично мое. Вярно, Аспен ме беше помолил да го сторя, а майка ми беше настояла, но никой не ме беше принудил да попълня молбата за участие в Избора.
Каквото и да предстоеше, просто щях да го посрещна. Нямаше друг начин.
На влизане в трапезарията направих реверанс на кралицата, но тя дори не забеляза. Погледнах към Елиз, която беше пристигнала първа от другите момичета, но тя просто сви рамене. Седнах тъкмо когато Натали и Селест влизаха в залата, оставайки също толкова незабелязани; накрая пристигна и Крис и зае мястото до мен, без да откъсва очи от кралица Амбърли. Кралицата като че ли се беше вглъбила в свой собствен свят, седеше с прикован в пода поглед и от време на време надзърташе към троновете на Максън и краля, сякаш я мъчеше лошо предчувствие.
Прислугата започна да сервира храната и повечето момичета подхванаха вечерята си, но Крис продължи зоркото си бдение над централната маса.
— Имаш ли представа какво се случва? — попитах я шепнешком.
Крис въздъхна и обърна поглед към мен.
— Елиз се обади на роднините си, за да проучи положението и да ги помоли да посрещнат Максън и краля, като кацнат в Нова Азия. Но те твърдят, че още не са пристигнали.
— Не са пристигнали?
Крис кимна.
— Странното е, че кралят се обадил, като кацнали, и двамата с Максън говорили с кралица Амбърли. Били добре и вече се намирали на новоазиатска почва, само че семейството на Елиз каза, че още не били стигнали до тях.
Сбърчих чело, мъчейки се да осмисля чутото.
— Какво значи това?
— Не знам — призна си тя. — Уж са пристигнали, а ги няма. Нещо ми се губи.
— Хм — измънках аз, понеже нямаше какво да добавя. Как така семейството на Елиз няма да знае, че вече са на тяхна територия? Ами ако всъщност изобщо не бяха стъпвали в Нова Азия? Но къде бяха тогава?
Крис се приведе към мен.
— Има и нещо друго, за което искам да поговорим — прошепна ми тя. — Съгласна ли си да се разходим в градината след закуска?
— Разбира се — отговорих аз, нетърпелива да узная какво имаше да ми казва.
Нахранихме се набързо. Нямах представа какво беше научила, но щом искаше да говорим отвън, очевидно въпросът изискваше дискретност. Кралицата беше толкова отнесена в мисли, че дори не забеляза, като напуснахме трапезарията.
Чувството да излезеш в слънчевата градина беше прекрасно.
— От доста време не съм идвала тук — казах, затворих очи и вдигнах лице към слънцето.
— Обикновено идваш с Максън, нали?
— М-хмм. — След секунда се запитах откъде ли знаеше за това. Всеобщо достояние ли беше?
Прокашлях се.
— Е, за какво искаш да говорим?
Тя спря под сянката на едно дърво и се обърна с лице към мен.
— Мисля, че е крайно време двете с теб да си поговорим за Максън.
— Какво за него?
Тя пристъпи неспокойно от крак на крак.
— Ами бях се настроила за загуба. Май това важи за всички, с изключение на Селест може би. Беше повече от очевидно, Америка. Той искаше само теб. А после се случи онова с Марли и нещата се промениха.
Не знаех как да реагирам на твърдението и.
— И сега се опитваш да ми се извиниш, задето си ме изместила от челното място, или…?
