— Знаете ли кого открих в стаята ви тази сутрин, госпожице? — попита Ан, прокарвайки внимателно четката през косата ми.
— Кого?
— Страж Леджър.
Вцепених се, но само за част от секундата.
— Така ли? — направих се на учудена аз. Момичетата продължиха с разказа си, а аз не откъснах очи от отражението си в огледалото.
— Да — потвърди Луси. — Каза, че правел оглед на стаята ви. Нещо, свързано с охранителния протокол. — Изглеждаше ми малко объркана.
— Но едно нещо ми се видя странно — продължи Ан с не по-малко недоумяващо изражение. — Беше в цивилни дрехи, а не в униформа. Не би трябвало да изпълнява служебните си задължения в свободното си време.
— Сигурно е изключително отдаден на професията си — коментирах аз отнесено.
— Така ми се струва — съгласи се Луси с почтителен тон. — Когато и да го срещна из двореца, винаги е съсредоточен в работата си. Достоен за уважение войник.
— Вярно е — каза сериозно Мери. — Някои от мъжете, които назначават в стражата, изобщо не са подходящи за такава позиция.
— А и той поне изглежда добре в цивилни дрехи. Повечето от тях не приличат на нищо, свалят ли униформата — отбеляза Луси.
Мери се изкиска и бузите и поруменяха, дори Ан си позволи усмивка. От доста време не ги бях виждала толкова отпуснати. В друг ден, в друг момент може би с удоволствие щях да си поклюкарствам с тях за стражите. Само че днес не бях в настроение за това. Можех да мисля единствено за писмото, което Аспен беше скрил в стаята ми. Изгарях от желание да надникна през рамо към бурканчето, но не посмях.
Имах чувството, че мина цяла вечност, докато прислужничките ме оставят сама. Насилих се до поизчакам няколко минути, за да съм сигурна, че няма да се върнат в стаята ми. Най-накрая се спуснах към леглото и грабнах бурканчето. И наистина вътре ме очакваше малко късче хартия.
— Ехо? — прошепнах, след като бях изпълнила инструкциите, които Аспен ми беше оставил на предишния ден. Пристъпих плахо в стая, осветена единствено от гаснещата дневна светлина, процеждаща се през фините пердета, но и толкова ми стигаше да видя вълнението по лицето на Аспен.
Затворих вратата след себе си, а той моментално притича до мен и ме вдигна на ръце.
— Много ми липсваше.
— И ти на мен. Бях толкова заета с организирането на приема, че нямах време да си поема дъх.
— Радвам се, че мина. Лесно ли ме намери? — попита ме Аспен закачливо.
Аз се подсмихнах.
— Да си призная, Аспен, впечатлена съм от вещината ти. — Планът му беше почти комично простичък. Тъй като кралицата отговаряше за двореца, дисциплината не беше толкова затегната. Вероятно горката си имаше други грижи. Предоставила ни беше две възможности за вечеря: по стаите или в трапезарията на долния етаж. Прислужничките ми ме подготвиха за втория вариант, но вместо да се отправя към трапезарията, прекосих коридора и влязох в стаята, която някога бе обитавала Бариел. Стори ми се като детска игра.
Той се усмихна на похвалата ми и ме сложи да седна върху няколко струпани в задния ъгъл на стаята възглавници.
— Удобно ли ти е?
Аз кимнах, очаквайки да седне до мен, но вместо това той прибута един голям диван, за да не се вижда кътчето ни откъм вратата, а после издърпа масата като нисък покрив над главата ми. Най-накрая взе ухаещия на храна вързоп от плота u и се настани до мен.
— Почти като вкъщи, а? — Промъкна се зад мен, така че да застана между краката му. Позата ни беше толкова позната, а пространството — толкова тясно, че наистина се почувствах като в старата ни къщичка на дървото. Сякаш беше взел частица от онова, което смятах за безвъзвратно загубено, и грижовно го беше сложил в ръцете ми.
— Дори по-хубаво — въздъхнах аз, отпускайки се в обятията му. След малко усетих как прокарва пръсти през косата ми и ме побиха приятни тръпки.
Постояхме така, без да говорим, а аз затворих очи, съсредоточавайки се върху дишането на Аспен. Неотдавна бях сторила същото и в обятията на Максън. Но сега беше различно. Сигурна бях, че ако ми се наложеше, можех да позная диханието на Аспен сред това на стотици хора. Толкова добре го познавах. Очевидно и той ме познаваше добре. Това малко късче покой беше точно нещото, по което копнеех, а Аспен го превърна в реалност.
— За какво мислиш, Мер?
— За какво ли не — въздъхнах аз. — За дома, за теб, за Максън, за Избора, за всичко.
— И какво мислиш за всичко това?
— Главно колко много ме обърква. В единия момент си въобразявам, че разбирам какво ми се случва, а в следващия настъпва някакъв обрат и чувствата ми се променят.
Аспен помълча за момент, а после попита с измъчен глас:
— Често ли се менят чувствата ти към мен?
— Не! — отвърнах, притискайки се по-близо до тялото му. — Честно казано, ти си единственото непроменливо нещо. Знам, че дори всичко да се обърне с главата надолу, ти ще продължаваш да си на същото това място. Целият този хаос изтласква любовта ми към теб на заден план, но никога не съм се съмнявала, че съществува. Разбираш ли ме?
