— Да. Съзнавам, че присъствието ми допълнително усложнява всичко. И все пак се радвам да чуя, че не съм отпаднал от състезанието.
Аспен ме обгърна с ръце, сякаш можеше да ме задържи в тайното ни кътче завинаги.
— Не съм забравила какво има помежду ни — уверих го.
— Понякога имам чувството, че с Максън участваме в наша собствена версия на Избора. Само двамата сме, а накрая единият ще те спечели; и не мога да преценя на кого му е по-трудно. Максън не подозира, че си има съперник, затова и не е устремен към победа като мен самия. От друга страна, на мен пък ми се налага да се крия, така че не мога да ти дам всичко, което той може. Борбата ни не е справедлива нито за него, нито за мен.
— Не бива да разсъждаваш така.
— Не знам как другояче да разсъждавам, Мер.
Аз въздъхнах.
— Да сменим темата.
— Добре. И бездруго не ми е приятно да говоря за него. Разкажи ми за другите неща, които те объркват. Какво се случва?
— Харесва ли ти да си войник? — попитах го аз, обръщайки глава към него.
Той кимна въодушевено, докато отваряше вързопа с храна.
— Безкрайно много, Мер. Предполагах, че работата ще ми е омразна, но се оказа чудесна. — Той пъхна парче хляб в устата си и продължи да говори: — Естествено, най-очевидната причина е, че постоянно съм сит. Държат да сме едри, затова направо ни тъпчат с храна. Е, бият ни и инжекции — добави той, присещайки се, — но това не ме притеснява. Пък и ми плащат. Подсигуряват ми всичко, от което се нуждая, а после ми дават и пари.
Той поспря за момент, заигравайки се с парче портокал.
— Знам, че си усетила колко е хубаво да изпращаш пари у дома.
Не се и съмнявах, че мисли за майка си и шестте си братя и сестри. В домакинството им той беше играл ролята на баща, чудех се дали това не го караше да изпитва по-силна носталгия дори от моята.
Той прочисти гърлото си и продължи:
— Но има и други неща, които не бях очаквал да са по вкуса ми. Дисциплината и рутината например. Харесва ми усещането, че правя нещо значимо. Чувствам се някак… на мястото си. Години наред правех инвентаризации и чистех къщи… и мира нямах. А сега знам, че правя онова, което съм роден да правя.
— Значи, отговорът е голямо „да"? Харесва ти да си войник?
— Абсолютно.
— Но не харесваш Максън. И знам, че не одобряваш управлението на Илеа. Някога доста си говорехме по въпроса, а и след целия скандал с кастите на Южняците… Знам, че не си доволен.
Той кимна.
— Намирам сегашното ни правителство за жестоко.
— Тогава как нямаш нищо против да го защитаваш? Сражаваш се с бунтовниците, за да предпазиш краля и Максън. Те са хората, които командват парада, а ти не си съгласен с действията им. Как тогава харесваш професията си?
Той се замисли, дъвчейки.
— Не знам какво да ти кажа. Май звучи налудничаво, но… е, както ти споменах, кара ме да се чувствам полезен. Изправя ме пред предизвикателства и ми позволява да участвам в нещо по-голямо, да придам смисъл на живота си. Вярно, Илеа не е съвършена. Всъщност е доста далеч от съвършенството. Но аз… аз имам надежда — завърши простичко той.
Умълчахме се за момент, докато последната думичка се разливаше в съзнанията ни.
— Имам усещането, че положението ни се е подобрило, макар и да не съм способен да се обоснова с исторически факти. Имам и чувството, че ще се подобрява още повече с годините. Смятам, че пред нас стоят много възможности. Може и да прозвуча глуповато, но това си е моята страна. Знам, че е осакатена, но нима можем просто да я отстъпим на онези анархисти? Това е родината ми. Откачено ли звучи?
Аз отхапах от хляба, размишлявайки върху думите на Аспен. Напомняха ми за къщичката на дървото и за всички онези пъти, в които го бях разпитвала за какво ли не. Дори да не бях на неговото мнение, поне хвърляше светлина върху спорните въпроси. Но по този мненията ни се припокриваха. Даже започнах да проумявам какво би могло да се е криело в сърцето ми през цялото това време.
— Изобщо не звучи откачено. Звучи съвършено смислено.
— А помага ли ти с твоите грижи?
— Да.
— Имаш ли желание да ми споделиш за някои от тях?
Аз му се усмихнах.
— Още не. — Макар че Аспен имаше остър ум и нямаше да се учудя, ако вече ги беше разгадал. Горестният поглед в очите му ми подсказваше, че вероятно е така.
Извърна поглед от лицето ми за момент, прокарвайки пръсти надолу по ръката ми чак до гривничката с копче, увита около китката ми.
— В голяма каша сме се забъркали, а?
— Огромна.
— Понякога гледам на нас като на възел, твърде оплетен, за да бъдат разделени двата му края.
Аз кимнах.
— Вярно е. Толкова много съм привързана към теб. Чувствам се загубена, когато не си наблизо.
Аспен ме придърпа към себе си, плъзвайки ръка от слепоочието ми надолу по бузата ми.
— В такъв случай ще трябва да си останем оплетени.
