Силвия, която беше дошла да поговори с кралицата, сякаш прочете мислите ми и се отби да ме види.
— Как се чувства моята гордост? — попита тя шепнешком, за да не я чуят другите момичета.
— Чудесно.
— Как върви проектът? Имаш ли нужда от помощ с финалните щрихи? — предложи услугите си тя.
Финални щрихи ли? Как се слагаха финални щрихи на едно голямо нищо?
— Върви чудесно. Сигурна съм, че ще одобриш — излъгах аз.
Тя килна главата си на една страна.
— Много сме потайни, а?
— Само малко — усмихнах се аз.
— Няма проблем. Напоследък се справяш блестящо. Не се и съмнявам, че резултатът ще е фантастичен. — Силвия ме потупа по рамото и се запъти към вратата.
Здравата бях загазила.
Минутите се точеха толкова мудно, че се чувствах подложена на особено коварно мъчение. Малко преди да стане два часът се извиних пред дамите и тръгнах надолу по коридора. Под огромния прозорец в самото му дъно стоеше виненочервен тапициран диван. Седнах да изчакам Аспен. Наоколо нямаше часовник, но минутите течаха неумолимо бавно. Най-накрая Аспен се появи иззад ъгъла.
— Крайно време беше — въздъхнах аз.
— Какво се е случило? — попита той, заставайки с изпънат гръб до дивана.
Толкова много неща, помислих си. Толкова много неща, за които не мога да говоря с теб.
— Възложиха ни една задача, но изпаднах в пълна безизходица. Не ми хрумват никакви идеи, напрегната съм до краен предел и не мога да спя — заизреждах спазматично.
Той се изкиска.
— Каква е задачата? Изработка на тиари?
— Не — казах аз, стрелвайки го с подразнен поглед. — Трябва да съставим план за проект, с който да подпомогнем страната. Нещо като програмата за инвалиди на кралица Амбърли.
— Това ли те тревожи? — учуди се той, клатейки глава. — Защо би те напрегнало подобно нещо? На мен ми звучи занимателно.
— И на мен така ми прозвуча в началото. Само че все удрям на камък. Ти как би постъпил?
Аспен се позамисли за момент.
— Сетих се! Създай програма за междукастова смяна на ролите — каза той с пламнали от оживление очи.
— Моля?
— Програма за междукастова смяна на ролите. Хората от горните касти сменят местата си с хората от долните, за да разберат как живеем ние.
— Идеята ти не ми се струва особено подходяща, Аспен, не и за този проект.
— Напротив, страхотна е — настоя той. — Представяш ли си човек като Селест да съсипва маникюра си, зареждайки рафтове по магазини? Добър урок ще им даде.
— Какво те прихваща? Нали някои от стражите са Двойки по рождение? Не дружиш ли с тях, откакто си тук?
— Нищо не ме прихваща — отвърна той с отбранителен тон. — Същият съм си като преди. Ти си онази, която е забравила какъв беше животът в къща без отопление.
Аз изопнах гръб.
— Не съм забравила. Просто се опитвам да измисля социален проект, с който да сложа край на част от тези несправедливости. Някой може да оползотвори идеята ми, дори аз да си отида вкъщи, затова трябва да е качествена. Искам да помогна на народа си.
— Не допускай да забравиш, Мер — каза умолително Аспен с тих пламък в очите. — Същото това правителство гледаше безучастно как ти и семейството ти гладувате. Не направи нищо, когато пребиха брат ми на площада. Говори им колкото искаш, но това няма да промени положението ни. Умишлено ни тикнаха в ъгъл, от който не можем да се измъкнем сами, и не са се разбързали да ни подават ръка. Мер, хората от горните етажи просто не мислят като нас.
Аз изпуфтях и станах.
— Накъде хукна? — попита той.
— Връщам се в Дамския салон — отвърнах аз и тръгнах по коридора.
Аспен ме последва.
— Не мога да повярвам, че се караме заради някакъв си глупав проект.
Извъртях се яростно към него.
— Не. Караме се, защото и ти не ме разбираш. Вече съм Тройка. А ти — Двойка. Защо вместо да проклинаш новото си положение, не се замислиш какъв шанс ти се открива? Можеш да промениш живота на семейството си. Вероятно можеш да промениш и още много съдби. А ти само мислиш как да си разчистиш сметките. Така не помагаш на никого.
Аспен не ми отвърна, а просто се обърна и ме остави. Опитах да не му се сърдя само защото защитаваше пламенно идеалите си. Нима това не беше похвално качество? Но думите му ме накараха да се размисля за кастовата система и за невъзможността да бъде срината, а това само ме гневеше.
Нищо нямаше да се промени. Защо тогава да си правя труда?
Посвирих на цигулка. Взех си вана. Опитах да подремна. Прекарах голяма част от вечерта, затворена в тиха стая. Излязох на балкона.
Нищо не свърши работа. Крайният срок наближаваше застрашително, а дори не бях подхванала проекта.
Лежах в леглото с часове, мъчейки се да заспя, но и това не бях способна да сторя. Мислите ми постоянно ме връщаха към гневните думи на Аспен, към непрестанния му бунт срещу житейския му жребий. А после се зачудих дали изобщо имаше смисъл да се изтезавам, тъй като и бездруго щяха да ме изхвърлят от двореца още в петък вечер, появях ли се неподготвена пред камерите на бюлетина.
