Как бе възможно цяла глава от историята да изчезне от народното съзнание? Защо никой не проронваше и дума за някогашните държави? Къде се беше дянала всичката тази информация? Защо никой не беше осветлен?
Отворих очи и отправих поглед към небето. Струваше ми се невероятно. Все някой трябваше да е възразил, да е разказал истината на децата си. И сигурно имаше такива хора. Често се бях питала защо татко ми забраняваше да говоря за оръфания учебник по история, скрит в стаята му, и защо всеизвестните исторически факти за Илеа така и не бяха отпечатани. Вероятно защото, ако пишеше черно на бяло, че Грегъри Илеа е бил герой, народът щеше да възроптае. Но ако всичко вечно опираше до спекулации, ако едни хора разправяха едно, а други го оспорваха, как изобщо щеше да оцелее истината?
Питах се дали Максън знаеше.
Внезапно ме сполетя един спомен. Неотдавна, когато Максън ме беше целунал за пръв път, всичко се беше случило така неочаквано, че се бях отдръпнала от него, което пък го бе накарало да се почувства неловко. После, осъзнавайки, че всъщност исках да ме целуне, му бях предложила просто да заличим онзи спомен и да посеем нов в паметта си.
Америка — беше ми казал той, — не мисля, че можеш да промениш историята. На което аз бях отвърнала: Естествено, че мога. Пък и нали само двамата сме u свидетели.
Бях го казала на шега. Естествено, че ако двамата заживеехме заедно, щяхме да си спомняме какво всъщност се беше случило, пък било то и глупаво. Нямаше да заменим спомена с по-съвършена история, само и само да звучи добре.
Но Изборът реално беше развлекателна програма. Ако с Максън ни попитаха в ефир за първата ни целувка, щяхме ли да си признаем истината? Или щяхме да запазим онази малка подробност в тайна? Щяхме да я отнесем със себе си в гроба и онази част от секундата, която бе изиграла толкова важна роля във взаимоотношенията ни, щеше да се загуби с нас.
Наистина ли беше толкова елементарно? Натрапваш една история на цяло поколение и я повтаряш, докато не се приеме като факт? Нима си бях направила труда да попитам по-възрастни от майка ми и баща ми хора какво бяха преживели те и родителите им? Старчоци. Какво пък знаеха те? Колко арогантно бях гледала на тях. Почувствах се безкрайно глупава.
Но важното в случая не беше как тези прозрения ме караха да се усещам. Важното беше какво можех да направя с тях.
Бях изживяла целия си живот дотук заклещена в собствената си ниша в обществото; и понеже обичах музиката, не се оплаквах. Но бях искала да бъда с Аспен, а тъй като той беше Шестица, срещахме големи трудности. Ако Грегъри Илеа не беше проектирал законите в страната ни така безсърдечно, удобно разположен на бюрото си преди толкова години, двамата с Аспен нямаше да се разделим и изобщо нямаше да познавам Максън, камо ли да изпитвам чувства към него. Всъщност Максън дори нямаше да е принц. Ръцете на Марли щяха да са невредими и двамата с Картър нямаше да живеят скътани в стая, която едва побираше леглото им. Джерад, сладкото ми братче, щеше да е свободен да учи колкото си иска, вместо да се чувства длъжен да рисува.
Подсигурявайки си комфортен живот в прелестна къща, Грегъри Илеа бе отнел на почти целия народ възможността дори да опита да постигне същото.
Максън ми беше казал, че ако искам да науча кой е, просто трябваше да попитам. Бях се страхувала да погледна в очите вероятността и той да се окаже такъв човек, но беше крайно време да узная. Щом се налагаше да взема решение дали да остана в Избора, или да се прибера вкъщи, трябваше да знам от какво тесто е замесен.
Нахлузих чехлите си, наметнах се с халата и излязох от стаята, подминавайки непознатия страж пред вратата ми.
— Добре ли сте, госпожице? — попита той.
— Да. Няма да се бавя.
Като че ли се канеше да каже още нещо, но аз закрачих по коридора твърде бързо, за да се пробва. Тръгнах нагоре по стълбището към третия етаж. За разлика от всички останали етажи, тук дори на стълбищната площадка имаше стражи, които не ми позволиха просто да почукам на вратата на Максън.
— Трябва да говоря с принца — обявих с категоричен тон.
— Много е късно, госпожице — каза този от лявата страна.
— Максън няма да възрази — уверих ги аз.
Онзи отдясно се подсмихна иронично.
— Не смятам, че точно в момента би се зарадвал на гости, госпожице.
Сбърчих чело, предъвквайки последното изречение.
Значи, беше в компанията на друго момиче.
Веднага реших, че е Крис — сигурно седеше в стаята му, приказваше си с него, смееше се, а може би дори загърбваше кредото си за първата целувка.
Откъм ъгъла се зададе прислужничка с поднос в ръце и се запъти към стълбището. Направих u път, умувайки дали да продължа преговорите си със стражите, или да се откажа. Тъкмо се канех да отворя уста, когато единият ме прекъсна:
— Време е да се връщате в леглото, госпожице.
