Прииска ми се да им се развикам или да направя нещо друго, с което да притъпя чувството си на безсилие. Но знаех, че няма да помогне, затова просто си тръгнах. Дочух как единият страж — присмехулникът — изшушука нещо зад гърба ми, а това още повече ме изнерви. Подиграваше ли ми се? Съжаляваше ли ме? Не ми трябваше съжалението му. И бездруго се чувствах ужасно.
За моя изненада, като се върнах на втория етаж, заварих прислужничката, която беше минала покрай мен, да се преструва — не особено убедително, че връзва връзката на едната си обувка. Като ме чу да приближавам, вдигна глава, взе подноса си и тръгна към мен.
— Не е в стаята си? — прошепна ми.
— Кой? Максън ли?
Тя кимна.
— Проверете долу.
Усмихнах u се, клатейки глава от изумление.
— Благодаря ви.
Тя сви рамене.
— Така или иначе не се е скрил. Пък и ние ви харесваме — добави тя с поглед, пълен с обожание.
После ме подмина и заситни пъргаво към първия етаж. Стана ми чудно кои ли бяха тези „ние“, но за момента простичкият u добронамерен жест ми беше достатъчен. Почаках малко, оставяйки известно разстояние помежду ни, а после тръгнах надолу по стълбите.
Вратите на Банкетния салон бяха отворени, но вътре нямаше никого, същото важеше и за трапезарията. Надникнах в Дамския салон, макар и да не ми се струваше особено подходящо място за романтични срещи, но и там ги нямаше. Попитах стражите до входната врата дали Максън е излизал в градината, а те ме увериха, че не е, затова проверих в няколко от библиотеките и приемните, преди да реша, че навярно двамата с Крис или се бяха разделили, или се бяха уединили в неговата стая.
Отказах се да ги търся повече и свърнах по коридора, който водеше към задното стълбище, тъй като се намирах по-близо до него, отколкото до централното. На пръв поглед наоколо нямаше никого, но след броени стъпки дочух отчетливия съскащ звук на нечий шепот. Забавих крачка, понеже не исках да се натрапвам, а и не бях съвсем сигурна от коя посока идваше звукът.
Пак се чу шушукане.
После и кокетно хихикане.
И топла въздишка.
Слухът ми се съсредоточи и вече можех да определя със сигурност откъде идваха звуците. Направих още една крачка напред, погледнах наляво и видях две прегърнати фигури в сенките. След като очите ми привикнаха към тъмнината и съзнанието ми разтълкува картината, през тялото ми пробяга същински потрес.
Дори в тъмнината нямаше как да сбъркам русолявата коса на Максън. Колко ли пъти я бях виждала на приглушената светлина в градините? Но нещото, което никога не бях виждала, което никога не си бях представяла, че ще видя, е как изглеждаше същата тази коса със заровени в нея дълги пръсти с лакирани в червено нокти — пръстите на Селест.
Максън беше почти приклещен към стената от тялото и. Свободната и ръка бе притисната към гърдите му, а единият и крак — увит около неговия; цепката на роклята и разкриваше дългото и бедро, леко синеещо на смътната светлина в коридора. Поотдръпна се от него, а след секунда бавно се притисна към тялото му, явно за да събуди интереса му.
Чаках ли, чаках да я отблъсне от себе си, да и каже, че не я иска. Но нищо подобно не се случи. Вместо това я целуна. Тя се разтопи под устните му, а после отново се изхихика, развеселена от жаждата му за любов. Той прошепна нещо в ухото и, а Селест се прилепи до него и го целуна още по-силно и страстно от преди. Презрамката на роклята се свлече от рамото и, разголвайки сериозна част от плътта на гърба и. Никой от двамата не сметна за нужно да я вдигне.
Бях се сковала намясто. Искаше ми се да изкрещя или да заплача, но гърлото ми сякаш беше от камък. Защо трябваше да го заваря точно с нея?
Устните и се откачиха от неговите и се спуснаха надолу по врата му. Отново чух противния и кикот. После пак го целуна, а Максън затвори очи и се усмихна. Селест вече не заприщваше полезрението му и ако отвореше очи, можеше да ме види.
Реших, че трябва да избягам. Да се скрия, да се изпаря. Вместо това останах замръзнала намясто.
А когато Максън най-сетне отвори очи, ме видя.
Докато Селест обхождаше с устни врата му, двамата с Максън просто се взирахме един в друг. Усмивката вече я нямаше на устните му и се беше превърнала в камък. Шокът в очите му секна вцепенението ми. Селест не ме беше забелязала, затова просто отстъпих тихо назад, без да издам нито звук.
След като се отдалечих достатъчно, хукнах, профучавайки покрай стражи и работещи до късно прислужници. Сълзите рукнаха от очите ми, преди да успея
да се изкача по централното стълбище.
Довлачих се до горния етаж и закрачих бързо към стаята си. Прелетях покрай загрижения страж, затръшнах вратата след себе си и седнах на леглото с лице към балкона. В тишината и покоя на стаята ми усетих силната болка в сърцето си. Америка, глупачка такава. Кръгла глупачка.
Щях да се прибера вкъщи. Щях да забравя, че всичко това се бе случило. И щях да се омъжа за Аспен.
Аспен беше единственият човек, на когото можех да разчитам.
Не мина много време и на вратата ми се почука. Максън влезе, без да чака покана. Прекоси стаята с гневна крачка, не по-малко бесен от мен самата.
