— Кемпбъл, вземи един кон и го разкарай оттук. Повдига ми се като го гледам.
Морган крачеше нетърпеливо из тясната приемна и от време на време поглеждаше с безпокойство към високия прозорец. Нощта се спускаше бавно и Дхаса потъваше в странна, лепкава мъгла. Въпреки че още не бе съвсем тъмно, на много места се палеха фенери и техните призрачни пламъци трептяха и хвърляха бледи лъчи в здрача. Улиците, по които се движеха тълпи войници, сега бяха пусти. В ляво се виждаше почетната стража, поставена пред голямата катедрала на Дхаса. Около нея се тълпяха множество граждани и търговци, чакащи да отворят вратите. Огромната катедрала, огряна от стотици свещи, бе светла като ден. След малко той и Дънкан щяха да влязат вътре заедно с епископите. Чудеше се как ли ще ги посрещне народът.
Морган въздъхна и се обърна с гръб към прозореца, в другия край на стаята седеше Дънкан. На пейката до него бе поставена свещ — братовчед му четеше някаква книга в кожена подвързия. Както и Морган, той бе облечен в лилавия цвят на покаянието и беше гладко избръснат. Лицето му изглеждаше странно бледо без брада, а наметалото не бе закопчано. Не носеше никакви украшения. Морган отново въздъхна и след като огледа собствените си дрехи и двата пръстена с лъв и грифон се насочи към братовчед си. Дънкан явно не забелязваше нетърпението му или поне не даваше вид, че това го впечатлява.
— Никога ли не ти омръзва да чакаш? — попита Морган.
Дънкан вдигна поглед и се усмихна леко.
— Понякога. Това е умение, което свещениците научават твърде рано — или пък стават добри артисти. Защо не седнеш и не се опиташ да се успокоиш? Значи все пак бе забелязал.
Морган седна тежко на пейката до Дънкан и подпря глава на стената. Ръцете му бяха скръстени в жест на пълна досада.
— Да се успокоя? Лесно ти е на тебе. Обичаш церемониите. Свикнал си с църковните ритуали. А пък аз съм се наострил като паж преди рицарското си посвещение. И освен това съм умрял от глад. Цял ден не съм хапвал.
— Нито пък аз.
— Да, ама ти си свикнал. Не забравяй, че съм благородник в немилост, който обича да си угажда на дребните капризи. Дори малко от това проклето местно вино би било добре дошло.
Дънкан затвори книгата и се облегна назад с усмивка.
— Глупости говориш. Както не си ял от два дни, виното ще те омае на часа. Още повече че е по-добре да умреш от жажда, отколкото да го пиеш това вино.
— Добре, предавам се — усмихна се Морган — Прав си. Сега разбирам какво значи да се пости. Това не само смирява тялото, а и гипсира мозъка.
— Хм, сигурно епископите ще ни дадат да хапнем нещо, въпреки канона — изхили се Дънкан — Едва ли ще допуснат да припаднем от глад по време на церемонията.
— Явно си запознат с нещата — направи гримаса Морган и отново тръгна да крачи из стаята — Обаче смятам, че няма да е толкова лошо, ако припаднем. Само си представи: „Покаялите се дерини, след строг тридневен пост, с пречистени духове и сърца припадат в присъствието на Господа.“
— Знаеш, че…
В същия момент на вратата се почука леко и Дънкан подскочи и погледна към Морган. В стаята влезе епископ Кардиъл облечен във виолетов сатен с качулка отметната назад. Махна на монаха, който го съпровождаше, че може да си върви. Дънкан и Морган се наведоха да целунат пръстена му. После се обърна и затвори вратата, като същевременно извади изпод наметката си лист хартия и им го подаде.
— Това пристигна преди около час — рече тихо Кардиъл и хвърли неспокоен поглед към прозореца. — От краля е. Желае ни успех тази вечер и иска да се срещнем вдругиден при Кор Рамат. Надявам се да не го разочароваме.
— Да го разочароваме? — Морган вдигна изненадано поглед от листа — Защо? Има ли някакъв проблем?
— Засега няма — каза Кардиъл. Той се пресегна към писмото и Морган му го подаде мълчаливо. — Имате ли някакви въпроси относно предстоящата церемония?
— Отец Хю ни каза всичко необходимо, Ваша Светлост — Дънкан подбираше внимателно думите — Но ако има нещо, което трябва да знаем, Милорд, то моля да ни кажете.
Кардиъл ги изгледа продължително и се облегна на перваза на прозореца. Известно време остана така, сякаш обмисляше онова, което има да им съобщи. После се обърна бавно към тях. Стоманено сивата му коса се открояваше ярко на тъмнеещото небе.
— Този следобед в шествието направихте много добро впечатление, разбрахте ли това? — попита ги Кардиъл — Хората обичат да гледат покаяли се грешници. Това ги кара да се чувстват по-праведни. В интерес на истината, болшинството от тези, които ще бъдат довечера в катедралата са склонни да вярват в искреността ви.
— Обаче… — осмели се да го прекъсне Морган.
Кардиъл го погледна с усмивка и продължи:
— Е, винаги има по едно „обаче“ — той срещна погледа на Морган без притеснение — Аларик, опитай се да повярваш, че ви вярвам, да, и на двама ви. Но мнозина са тези, които още не са убедени. И няма значение колко искрени ще изглеждате. Чудо трябва да стане, за да ви повярват, че не кроите нещо лошо.
— Чудо ли искате да уредим, Ваша Светлост? — обърна се към него Морган.
