Но явно войниците не се вълнуваха особено от състоянието на пленника си. Скоро малката група спря в средата на неосветен двор и Дери бе издърпан грубо от седлото. Болката в ранената ръка го прониза като с нож, за миг си помисли, че ще припадне. Кръвта нахлу в измъчените му крайници като огън и Дери откри, че не може да стои на краката си, беше почти благодарен на двамата стражи, които го държаха под мишниците.
Опита се да огледа обстановката, за да отклони мисълта си от кошмара на болката. Бяха пред стените на Есгаир Ду, черната крепост, която защитаваше укрепения град Кардоса. Успя да зърне назъбените бойници над главата си, но войниците не му дадоха възможност да разучи мястото по-обстойно. Двама войника с черно-белите униформи на Фурстан дойдоха да го вземат и го помъкнаха надолу по дълга стълба изсечена в грубата скала. Опита се да запомни пътя, по който минават, но стълбите криволичеха безкрайно, а главата му се маеше от болка и скоро съвсем се обърка. Най-сетне се изправиха пред тежка желязна врата и единият от придружителите му извади масивен ключ докато другият го държеше. Единственото, което можеше да направи бе да остане в съзнание още известно време. Така и не разбра как се озова седнал в удобно кресло в топла стая.
Мъжете завързаха китките му за облегалките на креслото и прекараха здрав кожен ремък през гърдите и глезените му. След това излязоха. Болката бе утихнала и на нейно място усещаше непоносима умора. Дери се насили да огледа помещението до колкото може.
Очевидно се намираше в килия, но тя бе по-добра от обикновените в тъмниците на Есгаир Ду. В светлината на единствения фенер се виждаше, че подът е застлан със суха слама. Стените също изглеждаха сухи — нещо, което го успокои, защото въображението му рисуваше далеч по-ужасни картини на една затворническа килия.
И все пак това бе тъмница, виждаха се железни халки и нови лъскави вериги, а и други инструменти, за чието предназначение предпочиташе да не мисли. Имаше също и сандък увит в кожа. Предметът някак си изглеждаше неуместен на подобно място — странен и зловещ. Върху него се различаваха разни знаци и емблема с гравиран надпис, но буквите бяха твърде дребни, за да ги прочете. Чувстваше обаче, че сандъкът бе отскоро в стаята и не изпитваше никакво желание да се запознае със собственика му. Насили се да не го гледа повече и отново обходи килията с поглед.
Осъзна, че има прозорец. Едва сега го забеляза в дъното на отсрещната стена. Веднага разбра, че няма да му е от особена полза. Бе висок и тесен, и външната стена се стесняваше зад него до процеп с ширина не по-голяма от десетина сантиметра. В него бе вградена метална решетка и Дери осъзна, че дори да успее да я махне, няма да може да се провре през теснината. Освен това (ако не бе загубил чувството си за ориентация) прозорецът гледаше към отвесна скална стена. И да стигнеше до там, нямаше как да се измъкне, освен ако не избере да се отърве от грижите си веднъж завинаги. Зъберите под Есгаир Ду можеха да му предложат подобно спасение.
Дери въздъхна и отново насочи вниманието си към килията. Нямаше полза да обмисля предимствата на избора, който му предлагаше скока от тесния прозорец, след като и без това не можеше да се добере до там. Мисълта за самоубийство предизвикваше у него гадене, още повече че никому не бе потребен мъртъв. Най-вече на себе си. А и винаги съществуваше минималната възможност да се измъкне от ноктите на враговете си. Ако останеше жив, поне би могъл да съобщи на Морган онова, което бе узнал.
Това внезапно му припомни за медальона на Свети Камбър, който все още висеше на врата му. Докато не му го вземеха, все още можеше да се свързва с Морган.
Направи си сметка, че вероятно е настъпило уговореното време за разговор. Магията трябваше да действа — въпреки преживените мъки — все още имаше надежда да успее.
Пое дълбоко въздух и се концентрира върху медальона на гърдите си. Молеше се да му остане време да предаде съобщението си. Морган му беше казал, че трябва да държи медальона в ръце, когато се опитва да се свърже с него, но в момента това бе невъзможно. Надяваше се, че и докосването до тялото му щеше да е достатъчно за целта.
Ето го! Усещаше медальона върху гърдите си, отместен леко в ляво. Дано това бъде достатъчно за контакта.
Дери притвори очи и се опита да си представи медальона сякаш го държи в ръце. После остави ума си празен, докато думите на заклинанието, казано му от Морган, взеха да кънтят в главата му. Сега вече наистина чувстваше медальона в дланите си. Усети, че е на ръба на съноподобния транс, който предшестваше контакта — потъваше в хладните му дълбини. Внезапно до ушите му долетя прещракването на ключалката и той с ужас установи, че звукът го дърпа нагоре към действителността с неудържима сила. Пантите изскърцаха и в стаята се разнесоха стъпки на обути в ботуши крака. Удържа се да не извърти глава в опит да погледне кой влиза.
— Чудесно. Ще имам грижата — гласът бе студен и учтив — Дееган, имате ли нещо друго?
