— Само съобщението от херцог Лайънел, сир — вторият глас явно принадлежеше на някой от подчинените.
Последва неясна размяна на реплики, след което Дери чу разчупването на восъчен печат и шумоленето на хартия. Усети, че стомахът му се свива, защото в Есгаир Ду имаше само един, към когото биха се обърнали със „сир“. В същия момент в стаята внесоха още един фенер, който хвърли разкривени сенки по отсрещната стена. Космите по врата му настръхнаха и сърцето му заби лудо. Успокояваше се с мисълта, че сенките изкривяват образите и че светлината на фенера ги прави да изглеждат тъй ужасни. Но с цялото си същество разбираше кой е дошъл при него — Уенсит от Торънт. Сега вече никога нямаше да се свърже с Морган.
— Ще свърша останалото сам, Дееган. Сега ни оставете.
Последваха стъпки и шумолене на пергамент. После вратата изскърца и ключалката изщрака. Светлината на втория фенер се приближи още повече, но усещаше, че от другата страна към него идва още някой.
В тези стъпки имаше нещо, което караше в главата му да звънят тревожни камбани.
Да се не отдалечиш от мене, защото скръбта е близо, понеже нямам помощник.
В катедралата на Света Сенан в Дхаса продължаваше церемонията по опрощаването на двамата покаяли се дерини. Процесията се състоеше от осем епископа и безброй свещеници, монаси и дякони. Морган и Дънкан се представиха тържествено пред епископ Кардиъл и официално изказаха желанието си да бъдат приети обратно в лоното на Светата Майка Църквата. После коленичиха в подножието на олтара, докато Арилан, Кардиъл и останалите четяха установените формули за приемането на покаянието им.
Трябваше да внимават много и да не се отпускат, защото им се налагаше често да отговарят по церемониала на литургията. Най-сетне настъпи моментна относително затишие, когато активното им участие вече не бе необходимо. Двамата не се погледнаха, когато ги отведоха до килим прострян пред олтара и ги накараха да легнат по очи върху него. Така трябваше да останат до края на следващата част от церемонията.
— Благославяй Господа, душо моя — рецитираше Кардиъл — и не забравяй благодеянията Му: Той прощава всичките ти беззакония; Той изцелява болестите ти, Той избавя живота ти от примка; Той те е възвеличил…
Епископът продължаваше да напява, но Морган бе погълнат от съвсем друго занимание. Обърна се леко, така че да вижда пръстена си с грифона. Трябваше на всяка цена да се свърже с Дери, дори само за минута. Лесно можеха да си уговорят време за втори контакт по-късно същата вечер, когато опасността няма да е така голяма.
Погледна косо към Дънкан, който му направи знак, че никой не ги наблюдава. Имаше около пет минути. Дано се окажеха достатъчно.
Притвори очи и призова образа на грифона като отправна точка. Бавно остави ума си да забрави светлината на свещите, напевните гласове на епископите, гъстият тамян стелещ се над него и бодливото докосване на вълнения килим под главата му. Усети настъпващия Транс на Турин, съзнанието му се пресегна през пространството към лорд Дери.
— … срещу Теб, да, единствено срещу Теб прегреших, и сторих зло. О, Господи; праведен си, когато говориш, и няма грешка в присъдата Ти — продължаваше Кардиъл.
Но Морган не чуваше.
Дери с нищо не издаде, че се притеснява от приближаването на двамата в тясната килия. Човекът от лявата страна бе с орлов нос, прорязан от жесток белег, който се губеше в мустаците и брадата, слепоочията бяха леко посребрени, а очите изглеждаха почти бели в светлината на фенера. Това бе същият онзи фенер, чиито сенки го хвърлиха в такъв смут преди малко. Сега, окачен на стената, фенерът отново го плашеше.
Но това не бе Уенсит. Разбра го инстинктивно веднага щом зърна втория човек. Той бе толкова различен от първия, колкото могат изобщо да бъдат двама души. Бе висок и ъгловат, и все пак се движеше плавно, косата и мустаците му бяха червеникави, а очите бледосини и пронизващи. Уенсит беше загърнат в свободно наметало от бледожълта коприна, което би подхождало повече за някой дворцов бал. Само обкования в злато колан, където бе затъкната кама нарушаваше общия изглед. Единствените украшения по него бяха златните пръстени по ръцете. Бе обут с кадифени пантофи, малко по-тъмни от наметалото. Дери не забеляза никакво друго оръжие, освен камата. Това някак си го поуспокои.
— Значи — рече той, — ти си прословутият Шон лорд Дери. Сещаш ли се кой съм аз?
Дери вече бе определил гласа и притежателя му, така че въпросът не го свари неподготвен. След известно колебание реши да кимне леко.
— Чудесно — каза Уенсит с пресилено дружелюбие — Но не мисля, че си виждал по-рано моя приятел: Райдън от Истмарч. Името може би ти е познато.
