Хирам летеше. Бе на гърба на дракон, високо в небето, а вятърът охлаждаше лицето му. Не знаеше името на дракона. Не бе сигурен на кого принадлежи. Може би животното бе на брат му, Антрос. Брат му, великанът, който винаги го засенчваше.
Може би вятърът го накара да заплаче, а може би не, защото Алифера го бе пронизала в сърцето, когато започна да флиртува пред очите му с чаровния принц на Юга, Тиан. Тя бе искала Антрос, но Антрос бе зает. Трябваше да поиска него след това, но уви, не го направи. Сега го бе оставила сам, една празна черупка, неспособна да чувства.
Но това също не бе съвсем редно. Не бе чувствал тази мъка от много време, а сега тя се бе върнала, сякаш за да навакса за отминалите десетилетия.
— Хираме.
Драконът явно му говореше. С него нямаше никой друг, там горе, в небето. Но ето че от нищото се появи втори дракон, който летеше до него, с онова уплашено северно момиче, което щеше да се омъжи за Антрос. Невзрачно девойче, ала с много, много дракони.
— Пиян ли си?
Той се засмя на въпроса. Де да беше пиян. Де да имаше начин да преодолее тази болка, да я върне в кутията, от която бе изпълзяла. Където ѝ бе мястото. Не трябваше да го безпокои. Не и след толкова много време.
— Пиян си, нали? Отново.
— Не! — викна той на глупавото момиче, настоявайки тя да го остави на мира. — Махни се!
— Ще се махна веднага след като ми обясниш защо Елмазената стража отведе Валгар, уби Ездачите му и затропа по вратата ми посред нощ.
— Стража? — Той не знаеше нищо по този въпрос. — Попитай Говорителя. Той ще знае. Те служат нему.
Внезапно той се усмихна.
— Брат ми ще бъде Говорител някой ден.
След това извърна поглед. Бе казал голяма глупост. Момичето щеше да се омъжи за Антрос. Тя със сигурност знаеше това.
Драконът под него внезапно спря и замръзна във въздуха. Хирам се олюля и се хвана за юздите му. Странно, не си бе сложил предпазните ремъци. Нямаше идея как бе могъл да забрави нещо подобно. Антрос правеше такива гафове, само дето не бяха гафове. Той правеше глупости нарочно и после се подиграваше на горкия Хирам, наричаше го страхливец. И никой не му казваше нищо.
Момичето го сграбчи. Той не можеше да си спомни името ѝ, но прецени, че тя е скочила от своя дракон и се е приземила на гърба на неговия, а сега го буташе.
Хирам се олюля отново и се препъна към парапета на балкона. Шезира го хвана, спаси го от падане и след това го пусна, когато той започна да я бута.
— Ако не си ти, кой е наредил това безумие?
Но в погледа му прочете, че той е някъде далеч, много далеч.
— Слез от дракона ми! — кресна ѝ той. — Върви си на своя!
Тя отстъпи назад.
— Да, точно така! Върви си! Махай се!
Косъмчетата на врата ѝ настръхнаха. Тя бе виждала Хирам пиян и преди. Но това бе нещо друго.
— Хираме? Ако не ти си изпратил Стражата, кой го е направил? Зафир?
— Зафир? — той я погледна неразбиращо, сякаш никога не бе чувал името ѝ. — Принц Тиан ми стори това. И тази малка кучка Алифера, със светналите си очи и леденото си сърце. Тя ми направи това. И Антрос, който винаги ме засенчваше, където и да отидех. Върви при него. Махни го от мен. И ме остави на мира!
Той отново се олюля.
— Алифера е мъртва, Хирам. Тиан е луд. Антрос почина преди петнайсет години. За какво говориш?
— За смъртта. — Очите му се съсредоточиха върху нея. — За смъртта, Шезира. Животът е като колело, което се върти през времето и понякога малки парченца залепват за него. Те се връщат тогава, когато най-малко ги очакваш. Прощавай. Не исках да те предавам на тях. Не и на Алифера и Тиан.
Той се протегна към нея и очите му внезапно се разшириха. Тя видя, че той се връща към мястото, в което бе потънал. Една врата се затвори в очите му. Вече нямаше да се съвземе.
Шезира поклати глава и сви устни.
— Говориш за Джехал и Зафир, нали? И аз съжалявам, Хираме. Съжалявам те, но нямам време за това. Каквото и да са…
Внезапно лицето на Хирам се изкриви от ужас. Той гледаше към нещо зад нея.
— Махни се! Махай се!
Нещо хвръкна покрай нея и се устреми към Хирам. Не го различи в мрака. Бе някаква птица, но блещукаше като да е от метал и издаваше странен звук при летенето си, повече като тракането на метал, а не като пърхането на криле. То започна да жужи около главата на Хирам.
— Махни се! — замахна той към него и се препъна към парапета.
Шезира направи крачка към него. Някъде в крепостта избухна битка. Тя приближаваше.
— Махни се, махни се от дракона ми!
Той щеше да падне.
— Хираме! — Тя скочи към него, опита се да хване ръката му. Той изпищя и отскочи назад, право към парапета. Ръцете и главата му продължиха назад, повлечени от бездната зад него. Краката му се издигнаха. Всичко сякаш стана безкрайно бавно, толкова бавно, че Шезира не можеше да разбере защо е неспособна да направи нещо.
И след това той изчезна. Не изпищя, но чу тупването на тялото му в земята, след няколко дълги мига.
А след това, в спалнята на Хирам нахлуха хора.
— Убийца! — Чу се писъкът на жена. И то не на коя да е жена, а на кралица Зафир. — Тя уби съпруга ми!
