— Тихия — прошепна тя. По очите ѝ потекоха сълзи. Джостан все още я държеше, но ръцете му бяха нежни и в един момент ѝ се сториха желани. Тя отпусна глава на гърдите му и заплака. Там, в тъмния и задушлив мрак, тя за пръв път съжали, че е принцеса.
Спуснаха се надолу по реката, докато не видяха огромната клада на входа на пещерата. Чакаха час, може би два, преди тя да реши, че не може да изтрае повече. Бе внимателна този път, изчака Джостан да се разсее, преди да хукне покрай брега на реката и да се гмурне във водата, когато огънят стана твърде горещ. Чу крясъците на Джостан зад себе си, но не погледна назад. Когато той я настигна, двамата вече бяха навън, в реката до огньовете.
— Дръж главата си наведена! — кресна Джостан и когато минаха покрай огъня въздухът внезапно стана студен и прелестно свеж. Почувства го толкова прекрасно чист, че за момент не правеше нищо друго, освен да диша. За миг почти забрави за Тихия.
И тогава го видя. На около трийсет метра от реката, легнал по корем, затворил очи. Неподвижен.
— Ваше Височество! Чакайте!
Тя обаче не го стори, а този път Джостан не се опита да я спре. Излезе от ледената река и се затича с всичка сила, докато не стигна дракона и не падна до главата му. Тихия си бе отишъл. Тя вече чувстваше горещината от вътрешностите му.
Джостан я настигна, след това видя изражението на лицето ѝ и се вкамени.
— Той…
Джаслин поклати глава. Не можеше да продума и дума.
— Трябва да… потърся останалите, Ваше Височество. Бъдете внимателна. Другите може би…
Трябваше да я отведе обратно в пещерата. И двамата го знаеха. Тя трябваше да е там, докато всички дракони не бъдеха намерени. Не биваше да я пуска да бяга. Майка ѝ вероятно щеше да го обезглави за нехайството му. Но за един миг Джаслин го обичаше повече от всеки друг на този свят.
Просто затова че я бе оставил сама.
Джехал гледаше през очите на един от тайтакейските дракони. Видя как вратите на Кулата на Здрача се отварят и продължи да гледа, докато Шезира отиваше към крепостта на Хирам. Направи гримаса. „Прилича на стрела, пусната от майстор“, замисли се той. Праволинейна, смъртоносна и напълно предвидима. „Какво ще стане, когато се окаже, че Хирам не може да се събуди, велика кралицо?“ Той свали единия плат коприна и сложи другия, за да види какво става през очите на малкия дракон, наблюдаващ леглото на Хирам. Елмазената стража бе отвела Хирам от стаята на Зафир в неговата си и го бяха поставили на легло, така, както бе наредила новата им господарка. Сега дъртото трябваше да спи. Всички щяха да решат, че е пиян.
Но леглото бе празно.
На Джехал му отне няколко секунди, преди да допусне, че това, което вижда, е вярно, но Хирам наистина го нямаше. При все всичките отрови, дъртото някак си се бе събудило. Драконът му го намери след няколко минути. Стоеше на балкона си, подпрян на парапета. Лицето му бе безизразно, погледът — отнесен, а самият той целият трепереше. Джехал едва сдържа смеха си. Хирам можеше да отиде къде ли не. Но сега стоеше до парапета и бе цяло чудо, че още не е паднал и не се бе пръснал на няколко неприятни части на земята.
„Ето ти идея, между другото.“
Той махна коприната от очите си и потърси ботушите си.
— Казам! Помогни ми да се облека!
Ако Шезира първа стигнеше до Хирам и Хирам успееше да каже нещо смислено, имаше вероятност всичко да отиде по дяволите. Трябваше да се чувства уплашен, изненадан, притеснен. Нещо такова. Но бе развълнуван. Това не бе на хубаво.
Но пък от тази мисъл чувството му само се засили. Той се ухили на Казам. Както и да свършеше всичко това, щеше да му липсва.
Шезира стигна до крепостта на Хирам в очакване, че ще трябва да влезе със сила вътре и бе готова да го направи, дори и сама. Но вратите бяха отворени, което я накара да се спре. Хирам обаче не бе убиец. Може и да бе предател, но не бе убиец.
Въпреки това тя прошепна на двамата Ездачи до себе си да стоят близо до нея.
Вътре я чакаше старец толкова сбръчкан и превит от възрастта си, че пред него дори Исентин изглеждаше като момченце. Отне ѝ известно време преди да го разпознае.
— Херлиан, Майсторе на Словото?
Той се поклони, колкото може.
— Ваше Височество.
— Тук съм, за да видя Хирам. — Можеше да изисква това. Разбира се, Стражата можеше да не се съгласи.
— Той… не е на себе си, Ваше Височество.
Шезира изсумтя.
— Той не е Говорител, нито пък крал. Мога да вляза в спалнята му, стига да пожелая, Майсторе на Словото. Какъвто и да е.
Херлиан отново се поклони.
— Не бих дръзнал да ви спирам, Ваше Височество. Всъщност, той Ви викаше. Или поне произнесе името Ви. Но не е добре, Ваше Височество. Разумът му е замъглен. Говори за вас, Антрос, Алифера и драконите, но без никакъв смисъл.
— По-добре е да има някакъв смисъл в отговора му, след като го запитам защо войниците му тропат по моята врата.
— Ще ви отведа при него, Ваше Височество — сви рамене Херлиан.
