„Вече не“, напомни си Настрия. Вече управляваше кралица Зафир.
Върхът на Дротан не бе точно гнездо, но Говорителят Хирам бе построил малка крепост с кошари за животни. Говореше се, че ловът по тези места е неповторим. Веднага след като Настрия се погрижи за нуждите на дракона си, тя отиде да потърси кралицата си, като знаеше къде точно се намира тя. Хирам бе построил наблюдателна кула в северната част на върха, където скалите рязко се спускаха към долината на река Яростна и след това отново се издигаха към върховете на Пурпурната шпора, на около трийсетина километра от тях. Шезира бе там и гледаше към долината, а очите ѝ бяха втренчени на север.
— Знаех, че ще Ви намеря тук. — Настрия застана до кралицата си. — Търсите Бялата, нали, Ваша Светлост?
— Естествено.
— Трябва да прелетят над планините. Техният ден ще е далеч по-труден от нашия.
— Знам. Вероятно има още няколко часа, докато се появят и все пак предпочитам да гледам. Опасявам се, че ще бъда неприятна компания, докато не видя Бялата здрава и невредима.
Настрия си позволи малка усмивчица зад гърба на кралицата.
— Малко съм изненадана, че лично не сте тръгнала да ги посрещнете на гърба на Вихър.
Шезира изсумтя.
— И двете знаем, че така няма да стигнем доникъде. Небето е безкрайно, може да минем над различни долини, да обиколим различни планини и никога да не се засечем. Просто ще се загубим. Не, ще изтърпя чакането. Трудно, но ще го изтърпя.
— Ваша Светлост, мога ли да поговоря с Вас за кралица Алифера?
— Щом се налага. Поканих я да дойде с нас на лов, преди да полетим за гостито на Възвишенията — тя се намръщи. — Жалко, че си отиде. Чудех се дали дъщеря ѝ няма да дойде, новата кралица. Коя бе най-голямата?
— Зафир, Ваша Светлост.
— Да. — Шезира се усмихна. — Още една кралица, която ражда само дъщери. Кралете могат да решат, че има тайно съзаклятие между нас. Срещала съм тази Зафир, но преди години. Нито тя, нито сестра ѝ ми направиха впечатление. Какво знаеш за нея?
— Нищо повече от Вас, Ваша Светлост.
— Наистина? — Шезира повдигна вежда. — Необичайно за вас, Маршал-рицарю.
Настрия се изчерви.
— Трябва да изпратим Ездач до новото гнездо на кралицата. Да ги помолим за благословия. Ако пратим дракона сега, ще се забавим още ден. Ако изчакаме до сутринта, ще изгубим два, докато получим отговор.
Кралицата кимна.
— Давай тогава. Изпрати Хиркалан. Той е на разположение, а и му се лети. Вихър е бавничък за неговия ловен дракон, а и за собствения му вкус.
Тонът на кралицата подсказа, че Настрия трябва да върви. Тя прехапа устна. Когато стигна вратата, се спря.
— Мога да остана, ако желаете, Ваша Светлост. До срещата с драконите има само още няколко часа.
Шезира поклати глава.
— Не, благодаря, Маршал Рицарю. Искам да остана сама. Тук ми харесва. Напомня ми за летенето с цялото това пространство около мен и искам първа да видя как Бялата долита. Освен това, ти нямаш ли сто и една работи на главата?
— Само една, Ваша Светлост — тъжно се усмихна Настрия, докато излизаше. — Да служа на моята кралица.
Солос прекара нощта свит в огромната хралупа на един дънер. Беше се покрил с листа и хумус, за да се сгрее и в крайна сметка бе спал учудващо добре, дори и след като започна да вали. Никой не го бе преследвал, а когато се събуди, бързо разбра, че драконите са си отишли. Тръгна към реката внимателно, в случай че някой от Ездачите на кралица Шезира е оцелял, но намери единствено овъглените останки от багажа. Бялата я нямаше, не видя следа и от някой друг. Дори тялото на Люспестия липсваше. Дали реката не го бе отнесла? Макар и широка, тя бе много плитка и покрита с камъни.
Може би Люспестият бе все още жив.
Той сви рамене, изми се и се напи с вода от реката, а след това започна да рови в останките от провизиите с надеждата да намери нещо годно за ядене.
— Хванахте!
Солос едва не подскочи от изненада. Кемир се бе озовал точно до него.
— Останала ли е някаква закуска тук?
— Не. — Солос изгледа Кемир накриво. — Всичко е изпепелено.
— Целта им е бил белият дракон, нали?
— Които и да са били те.
Кемир сви рамене.
— Някой от драконовите господари. На мен всичките са ми еднакви.
— Това не е хубаво — въздъхна Солос. — От нас се очаква да ги различаваме.
— Ако това ще ти помогне, не видях никакви знамена.
— Страшно ми помогна — кисело отвърна Солос. — Видя ли поне какво стана с белия дракон?
— Видях я да отлита след първия огнен залп. Но после не съм се застоявал, че да видя накъде е отишла.
— На юг. Отлетя на юг.
— Заедно с Люспестия.
— С Люспестия? — премигна Солос изненадан.
— Висеше от ноктите ѝ. Може би е била гладна. Все пак не бе яла нищо. Мисля, че той беше мъртъв. Попадна в епицентъра на първата атака.
Солос въздъхна. Това поне обясняваше защо не е намерил останките от Люспестия.
— Не бива да се застояваме тук. Ако се върнат, това ще е първото място, което ще проверят.
— Това е и първото място, което кралица Шезира ще провери.
Солос се замисли върху това, мъчейки се да отгатне колко ли време ще отнеме на кралицата, за да разбере, че скъпоценният ѝ бял дракон липсва.
