Двама крале и говорителят. Валгар, Валмеян и Хирам. Всеки един от тях можеше да е изпратил дракони тук, без другите да разберат. Можеше да добави и наследницата на Алифера в списъка. На нея ѝ пречеше единствено Върхът на Дротан, но той лесно можеше да се заобиколи.
Но кой ли бе отговорен за атаката?
Тя веднага извади Валгар от списъка, тъй като той не можеше да скрие бял дракон без тя или Алмири да разберат за това. Хирам? Тя му нямаше доверие от самото начало. Затова и не бе отвела белия дракон в Елмазения дворец. Старият Хирам със сигурност бе способен на нещо такова.
Някога.
Тя поклати глава, мъчейки се да не си спомня жалкия старец, в който се бе превърнал Говорителя на кралствата. Кой оставаше тогава? Новата кралица Зафир?
Това наистина щеше да е дързък ход. Дни след като си взел короната да започнеш война. Не бе обаче безпрецедентно. Не биваше да забравя и Валмеян, Скалния крал. Той владееше пустош, от която не се бе показвал повече от двайсет години и никога не бе демонстрирал интерес към политиката на останалите кралства. Щеше да бъде трудно да го обвини и още по-трудно да го победи. Той имаше повече дракони от другите двама, взети заедно.
Шезира изсумтя. Та тя дори не знаеше къде е гнездото на Валмеян. Според някои бе далеч на юг, близо до морето и кралството на Тиан. Според други бе много по-близо, до река Яростна, само на ден полет от Върха на Дротан. А трети казваха съвсем различни неща.
Щеше да ѝ се наложи да открои истината от лъжата.
— Майко!
Шезира се върна в настоящето. Джаслин стоеше пред нея, изправила рамене и изглеждаща, както винаги, гневна.
— Джаслин.
— Извика Тихия на земята. Какво искаш, майко?
Шезира я погледна лошо.
— Върни се в гнездото — излая тя. — Тръгвай и не спирай докато не се озовеш там. Кажи им, че Оркус е загинал, а по всяка вероятност Трън и Титан са споделили съдбата му. Не им казвай нищо друго. След това се върни с всички ловни дракони. Искам тези планини претърсени. Ще ни трябва и още един алхимик, а също и провизии, които да изхранят дузина дракони и Ездачите им за колкото време трябва.
— Прати Маршал-рицаря — тръсна глава Джаслин, — аз ще остана тук, докато намерим драконите.
— Няма! Аз съм твоята кралица, дъще, не смей да го забравяш! Ще правиш това, което ти се казва! Ще се върнеш в Наблюдателницата и след това ще дойдеш с мен за сватбата на сестра си! Нямаш работа в търсенето!
Погледите им се кръстосаха, майка срещу дъщеря, и двете обзети от изгарящ гняв. Но накрая Джаслин сведе поглед.
— Ако намериш кой е сторил това на Оркус, прати го на клада — изсъска тя, — искам да го видя как изгаря.
— Най-после — кимна Шезира, — нещо, за което сме на едно мнение. Подчини ми се и ще изпълня желанието ти.
Джаслин се върна към дракона си, а Шезира я проследи с поглед. Тя бе наследила всички хубави черти на Антрос, но без глупостта му. Бе жалко, че прекарва цялото си време сред драконите. Можеше да стане добра кралица, по-добра от Алмири.
Въздъхна и сви юмруци. Ездачите наоколо приготвяха лагер. По принцип тя харесваше тези нощи, в които звездите грееха над главата ѝ, а наоколо нямаше придворни дами, които да обикалят безцелно около нея. Но тази нощ нищо от това не ѝ доставяше удоволствие. Тази нощ драконовите рицари щяха неуморно да кръжат в небето, пазейки съня ѝ, който вероятно нямаше да дойде, в очакване на скрит враг, който по всяка вероятност нямаше да се появи.
Слънцето залезе и Шезира се върна при палатката си. Тя се въртя в леглото си и спа едва няколко часа. Когато се събуди, едва не изпрати всички обратно към Върха на Дротан. Да останат тук, на открито, бе опасно. Това бе нещо, което Антрос би направил.
Може би пък затова остана. Не знаеше.
Намериха Трън след два дни, без Ездач, но и без видими рани. На следващия ден намериха и Титан. Бялата женска обаче бе изчезнала, а когато Джаслин се върна, Шезира вече се бе предала. Странният бял дракон го нямаше. Можеше да е навсякъде. Един ден тя щеше да разбере кой е виновен за случилото се и да го накара да си плати с кръв, огън и изгаряща болка, но това нямаше значение сега. Съвършеният ѝ дракон бе изчезнал.
Още едно нещо я притесни, когато обърна лицето си на юг, към владенията на крал Тиан и принц Джехал, към Устата на Яростта и морето.
Така и не откриха тялото на Люспестия.
„Най-после!“
Джехал се прозя и се изтегна. Бе се научил да спи следобед, просто за да губи времето си по-лесно. Кралица Шезира и ятото ѝ се очакваше да пристигнат преди пет дни. Както се полагаше, той напусна замъка на баща си в Устата на Яростта и полетя към гнездото на Стръмния връх, за да я посрещне — макар да изчака последния възможен момент. Тя обаче не дойде, а гнездото бе на цял ден езда от града. На него не му остана нищо друго освен да наблюдава драконите си и да слуша вълните, разбиващи се в скалите.
