— Слушай ме сега внимателно. Искам тези люспи. Може да дадем малко и на теб. Има предостатъчно за всички. Ти разбираш от дракони, така че ти ще ми кажеш как да ги сваля. Аз разбирам от ножове. Ти избираш дали да ползвам този върху теб или върху дракона.
„Това бе изключително грозна заплаха“, помисли си Солос, но алхимикът явно не я възприе правилно.
— Не може — повтори той, — просто не може.
— И защо не, ако мога да попитам?
— Просто не са се затоплили достатъчно. Умрял е само преди ден и половина. Започнал е да гори отвътре, но минават дни, преди люспите да се овъглят. Ела пак след няколко седмици с тежък чук. Тогава ще разбиеш бедното същество на части. Под люспите ще има само пепел. Ако имаш достатъчно остър и тежък сатър, ще можеш да откачиш и костите от крилете. Но с нож доникъде няма да стигнеш.
— Няколко седмици?
— Опасявам се, че да.
— Но Маршал-рицарят и кралицата ще са се върнали дотогава.
Алхимикът кимна и Солос се замисли дали алхимикът наистина е толкова глупав.
— Да. Силно се надявам на това.
Когато стана ясно, че белият дракон и неговият ескорт няма да се върнат на Върха на Дротан, Шезира се опита да заспи. На зазоряване разбра, че няма да успее. Спасителните групи полетяха още преди слънцето да се е показало напълно иззад планинските склонове. В средата на следобеда първият ловец забеляза димен стълб, който се издигаше от долина, намираща се в близост до река. Писъците на дракони огласиха планината и при свечеряване кралица Шезира вече бе на мястото, в което Ездачите ѝ бяха нападнати. Дузина ловни дракони кръжаха над нея, следейки за неприятеля.
Тя вече бе видяла единия от бойните си дракони, Оркус, мъртъв насред дърветата. Лейди Настрия съобщи, че следотърсачите са намерили още един. Което означаваше, че липсва само още един.
Бялата женска.
Тя осъзна, че ръцете ѝ треперят. Толкова силен бе гневът ѝ. Настрия разпитваше оцелелите. Драконите се мотаеха насам-натам, мачкаха камъни и дървета с еднаква лекота, пляскаха с криле и въртяха опашки. Всеки от тях можеше да убие някой човек, оказал се на пътя му просто така, без дори да го забележи.
Никой не идваше при нея. Не ѝ казваше кой е сторил това с драконите ѝ, кой носи вина за атаката, кой е дръзнал…
Тя се изправи.
— Маршале!
Викът ѝ изплющя във въздуха като камшик и лейди Настрия се изправи като ужилена. И правилно. Когато една кралица те вика, трябва моментално да се затичаш към нея…
Настрия се поклони, бавно и дълбоко, следвайки внимателно всяка буква на протокола, след което падна на едно коляно. На Шезира ѝ идеше да ѝ шибне един шамар за превзетостта. Но от друга страна, може би просто имаше нужда да удари някого.
— Кои са оцелелите, Маршал-рицарю?
Погледът на Настрия остана сведен към земята.
— Алхимикът и двама наемници, Ваша Светлост. Били са на земята с Люспестия и белия дракон, когато са ги нападнали.
— Видели ли са нападателите?
— Не, Ваша Светлост — поклати глава Настрия.
Сляпа ярост обзе Шезира. Тя извади нож и докосна тила на лейди Настрия с върха на острието му.
— Попита ли ги как смеят да живеят, когато драконите ми са загинали?
— Ваша Светлост, това е малко…
— Попита ли ги? — изрева Шезира.
— Не, Ваша Светлост — поклати леко глава Настрия. Шезира едвам се удържа да не я промуши с ножа.
— Кой избра драконовите Ездачи, които пазеха бялата женска, Маршал-рицарю?
— Аз, Ваша Светлост.
— Кой избра тези наемници?
— Аз, Ваша Светлост.
— Кой избра маршрута? Кой избра броя на драконите, които да летят? Кой каза да не водя Бялата в двореца на Хирам, за да не ѝ направел той нещо?!
Настъпи кратка пауза.
— Аз избрах маршрута, Ваша Светлост.
— Кой каза, че не трябва да водя Бялата си в гнездото на Говорителя Хирам!
Настрия не отговори.
— Отговорете, Маршал-рицарю, или ще ви убия на място.
— Сторете го, Ваша Светлост. Това беше Ваша идея, не моя.
Шезира замръзна. За миг изглеждаше като вцепенена. После отдръпна ножа си от главата на Настрия.
— Да, така беше, нали? Ти избра Ездачите, наистина, но аз щях да избера същите, които посочи ти. Нямаше да взема наемници, но не мисля, че те са откраднали моя дракон. Хубаво. Някой ме е предал, Маршал-рицарю, и ще умре заради това. Ставай!
Настрия се изправи трепереща. „Хубаво“, помисли си Шезира. „Така и трябваше да бъде.“
— Ще ги намеря, Ваша Светлост.
— Ще ги намериш и още как. Къде е дъщеря ми?
— Листра е на Върха на Дротан, под стража — Настрия се намръщи за момент, — както заповядахте. С толкова провизии и Ездачи, колкото можехме да заделим.
— Не питах за нея, а за Джаслин.
— Лети над нас, Ваша Светлост — и двете погледнаха към драконите в небето.
— Извикай я. Искам да говоря с нея.
Шезира се огледа с празен поглед, докато Маршал-рицарят се отдалечаваше. Бяха в средата на нищото, в някаква дива пустош, която можеше да е на всеки от околните трима крале, но в действителност не принадлежеше никому. Стръмните склонове на долината бяха покрити с дървета, които не оставяха място на драконите да кацнат, освен край самата река. Никой не живееше тук.
