Събуди се, изправи се и погледна през прозореца. Минаваха покрай къщи, които бяха толкова близо една до друга, че изглеждаха като купчина. Техните покриви почти закриваха небето. От време на време кръстопътища пресичаха скупчените къщи и върху града падаха лъчи светлина. Видя улици, които слизат към морето и мерна пристанището, мачтите на корабите и вълните на морето, а също и отблясъците на слънцето по водата. Защитено от ветровете заради скалите на залива, морето тук бе по-спокойно и Листра не можеше да откъсне очи от него.
— Изглежда досущ като Огледалните езера!
Шезира кимна. Гледката от двореца на крал Тиан, построен на върха на хълма, гледащ към града, бе още по-хубава. Тя смътно си спомни как бе надничала иззад стените му, седнала на раменете на някой, зяпнала колко странно е всичко това. Корабите с техните платна, мачти и гребла се бяха стрували като странни морски чудовища, а всички колове около стените на пристанището ѝ напомняха на странна безлистна гора. Но най-невероятна бе миризмата на морето, която си пробиваше път през смрадта на града… Тогава е била на пет, най-много на шест годинки.
— Ще видиш много странни и различни неща тук, Листра. Запази способността да им се изненадваш, но я запази за себе си, иначе ще те помислят за глупачка.
Джаслин изцъка и погледна към тавана на каляската, но Шезира видя, че Листра я разбира.
— Нека очите ти блестят към всичко, което виждаш, но устата ти да бъде мълчалива. Направи това и принц Джехал ще е твой.
Тя се засмя, спомняйки си за Антрос.
— При това без дори да го разбере.
— Поне докато отваряш краката си, когато поиска, и му носиш синове — изсумтя Джаслин и Шезира едва се сдържа да не ѝ удари един шамар. Не го направи, отчасти защото каляската забави ход. Миг по-късно вратата се отвори и принц Джехал им се показа.
— Ваша Светлост — поклони се той и протегна ръка да ѝ помогне, — добре дошли в Устата на Яростта.
Бяха досами двореца на крал Тиан, но гледката към морето бе ясна. Близо до пристанището, дузини рибарски лодки пореха вълните. По-навътре се виждаха три големи кораба.
— Трябваше да има дракони, Ваша Светлост — каза Джехал, — казах на Тайтакей, че следващата Говорителка на Кралствата идва, за да даде дъщеря си за жена и в нейна чест трябва да има дракони, които да оцветят с огъня си небесата. За да компенсират отсъствието им, кралице Шезира, Тайтакей ще представят във Ваша чест гледка, която никой в Кралствата не е виждал.
Докато Шезира гледаше към морето, малки искри от пламък се изстреляха от корабите в небето. Когато се издигнаха високо, те избухнаха в пъстроцветен дъжд. Шезира не можа да се въздържи. Спря на едно място и зяпна. Никога не бе виждала такова нещо. Дори не бе чувала за нещо подобно.
Трая около минута. Когато свърши, принц Джехал се поклони на Листра.
— Всичко това бледнее пред Вашата красота, принцесо моя. Вие ще осветите двореца по-ярко, отколкото Тайтакей осветиха небесата.
— Вярвам, че ще имаме възможността да благодарим на Вашите гости за тяхното невероятно посрещане? — попита Шезира, внимателно заставайки между Листра и принц Джехал.
— Разбира се — усмихна се Джехал. — Пратеник на Тайтакей ще присъства на сватбата. Сигурен съм, че той ще разговаря с Вас, ако благоволите да му дадете аудиенция.
Той я приближи и снижи гласа си почти до шепот.
— Трябва да знаете, Ваша Светлост, че те имат само едно желание. Повече от сто години посещават бреговете ни и ние им продаваме роби и драконови люспи, ала тяхната цел е друга. Затова ще Ви засипят с дарове, както направиха с баща ми и Говорителя Хирам, заради тази тяхна едничка цел.
— Драконово яйце, може би?
— Повечето яйца са запъртъци и те знаят това, Ваша Светлост. Искат истински дракон, новоизлюпен. Това искат. Винаги са го искали. И са готови на всичко, за да го получат. На всичко. Защо Стръмния връх е толкова далеч от пристанището, питат хората. За да опазим Тайтакей от драконите ли? Не, Ваша Светлост. За да опазим драконите си от Тайтакей.
Солос разрови жарта на огъня с пръчка и погледна към онази част от долината, в която, насред черния белег между дърветата, лежеше трупът на дракона. Понякога от него се издигаше дим, а друг път се забелязваха отблясъците на огън. След това заваляваше и пушекът, и огънят угасваха, а когато дъждът спреше, от трупа се издигаше пара. Но днес бе безжизнен.
— Пак го гледаш — изръмжа Кемир.
— Знам, знам.
Кралицата я нямаше вече шести ден. Което означаваше, че от нападението са изминали дванайсет. „Две седмици“, бе казал алхимикът. „Две седмици и един голям чук.“
Вече имаше чук.
— Хей! Вие двамата! Разпалете огъня и кипнете малко вода!
— Както кажете, Ваша милост.
