— Кажи ми, чичо, след като си толкова проницателен тази сутрин, как така жените прозират дори най-хитроумните лъжи на любовника си?
— Питаш мен? — изсмя се Майсторът на гнездото.
— Учил съм се от майстор.
Лицето на Метероа стана неразгадаемо. Така бе винаги, когато си спомняше неща от далечното минало.
— Такива са жените — каза той, — залей ги с хубави думи и не ще постигнеш нищо. Защо? Защото цялото им внимание е заето с това да следят всяко движение на очите ти, да слушат всяка твоя дума, да търсят неискреност, която дълбоко в себе си знаят, че е там. Дръж се с тях като кучета и ще започнат да се умилкват в краката ти. Тогава им подхвърли кокал и ще ти покажат истинска благодарност.
Джехал се ухили.
— Безкомпромисен, както винаги. Кажи ми сега какво става с алхимиците, свършиха ли вече или… не. — Джехал плесна с ръце. — Преди всичко, разкажи ми за белия дракон. Толкова ли е красива тази женска, толкова ли е съвършена, както разправят?
— За момента, Ваше Височество, е невидима.
— Каква е?
— Няма никакъв бял дракон, Ваше Височество.
— Моля?
Метероа повдигна вежда и се усмихна злобно.
— Нима кралица Шезира не ви е казала?
— Какво да ми каже?
— Че сватбеният подарък, на който се надявахте, не е пристигнал. Кралица Шезира дойде с голям брой ловни дракони на Стръмния връх, но нито един от тях не е бял.
Метероа килна главата си на една страна и повдигна и другата си вежда. За момент Джехал изпита почти неудържим порив да го удари. След това бавно отпусна юмруците си.
— Обещаха ми най-хубавия дракон в гнездото си!
Майсторът на неговото гнездо се поклони.
— Поразпитах какво е станало. Алхимиците, както винаги, бяха най-отстъпчиви. Изглежда, че по пътя е станал някакъв инцидент. Доколкото можах да разбера, кралица Шезира е минала през Елмазения дворец, но бялата женска прелетяла по друг път. Някой се възползвал от това и слабата ѝ охрана. Има оцелели от нападението, а сред тях е и алхимикът, тръгнал да лети с Нейна Светлост. Никой от тях обаче не е тук. Нямаме пряк свидетел. Ваше Височество, затворете си устата.
Джехал послушно го стори.
— Бях зяпнал, лорд Метероа, тъй като това, което ми казвате, е скандално.
Майсторът на гнездото изсумтя.
— Ако не знаех, че никой от драконите ни не е излитал, Ваше Височество, щях да реша, че стореното е наше дело.
— Да, но не е. Това прави ситуацията загадъчна и интригуваща, не мислите ли? Надявам се да може да я разрешите бързо, Майсторе. Тази бяла е моя.
След това Джехал се намръщи.
— При това, защо бих крал собствения си подарък?
— Защо наистина? Предлагам да минем към въпроса с алхимиците, Ваше Височество. Доколкото разбирам, те са почти готови.
— Забрави алхимиците! — излая Джехал. — Искам да знам какво се е случило с моя дракон!
— Освен… — той се ухили. — Освен ако кралица Шезира не го е откраднала сама от себе си, за да не се разделя с него.
— Тя не е като Вас, Ваше Височество — поклати глава Метероа. — Не мисля, че е много вероятно.
— Кой тогава? — почеса се по главата Джехал. За да отглеждаш дракон ти трябваше гнездо, а никой не можеше да е толкова глупав, че да си въобрази, че един чисто бял дракон ще остане незабелязан дълго време. Затова вероятно драконът скоро щеше да бъде върнат. Метероа вероятно бе прав за Шезира, което оставяше въпроса какъв е смисълът от всичко това. Да нападнат кралица Шезира? Не беше ли това прекалено опасно, огромен риск? И за какво? Какво можеше да има такава стойност? Какво можеше да спечели някой от такава атака?
Внезапно той усети, че го полазват тръпки. Какво трябваше да направи той при сблъсъка си с такава новина? Ако някой не го познаваше добре, можеше да реши, че сватбата ще бъде отменена.
Но не, не биваше…
Той обърна гръб на лорд Метероа и му даде знак да се маха.
— А алхимиците, Ваше Височество? Гранд-майстор Белеферос иска лична аудиенция.
— Да, да, добре. Нека дойде. А сега си върви. Трябва да помисля малко.
— Добре, Ваше Височество. — Джехал усети, че Метероа се покланя и започва да отстъпва. — Когато привършите размислите си, Ваше Височество, вярвам, че ще споделите мъдрите си мисли с мен.
Солос нагази в калта, следван от Кемир. От дясната му страна тя ставаше все по-дълбока и хлъзгава, докато не стигнеше водите на планинско езеро. Наляво калта си оставаше рядка, но гората бе плътна и имаше още корени и паднали клони на пътя. Слънцето вече се бе спуснало зад единия от върховете, заобикалящи езерото, и след още половин час щеше да се е стъмнило.
„И тогава“, помисли си мрачно Солос, „сериозно ще загазим“.
А преди два часа идеята му се бе сторила добра. Ездач Семиан ги бе отвел по-навътре в планината. Солос пресметна, че са на около 80 километра на югозапад от лагера си, когато Семиан започна да се спуска, а след това кацна до брега на езерото. Бяха видели селото и Семиан бе намерил място, на което да ги остави, само на около два километра по-навътре. Денят преваляше, но разстоянието не бе много и Солос бе убеден, че лесно ще стигнат селото преди свечеряване.
И тогава бяха попаднали на калта.
