— Ще ни трябват дъски — изръмжа Кемир, — големи и дълги, за собствен преносим път. С дупки за въжета, с които да ги вадим от калта. Помниш ли това?
— Да. Но беше отдавна.
— Вярно е.
— Това място те връща към спомените. Нямам търпение да се разкараме от тези гадни планини. Не знам защо изобщо се съгласих да се върнем тук.
Солос сви рамене. В интерес на истината и той мислеше същото.
— Вече няма значение.
Продължиха напред. Слънцето слезе още по-ниско и небето притъмня, а калта оставаше все така рядка. Селото сигурно вече бе на половин километър, но краката на Солос го боляха от усилието.
— Ботушът ми се заклещи. Мога ли да те намразя вече?
Солос чу оплакването на Кемир с половин ухо, когато спря. Имаше чувството, че го наблюдават.
— О… — забеляза как нещо помръдва между дърветата. Нещо, което го наблюдава. Разкъсвач. Много бавно Солос свали лъка от драконова кост от рамото си.
Разкъсвачът бавно приближи. Една от лапите му потъна в калта. Съществото направи крачка назад и отново ги загледа.
— Виждаш ли…
— Да — промърмори Кемир — тъкмо си мислех, че единственото хубаво на тая кал е, че нищо голямо не е толкова глупаво, че да нагази в нея, за да ни изяде.
— Но там то е на твърда земя.
— Значи предлагаш да идем към него, така ли?
В това време разкъсвачът отново стъпи в калта и този път не се отдръпна. Вместо това започна да приближава, стъпка по стъпка. Солос се огледа наоколо. Бягството бе изключено. Повечето хора умираха при срещата си с разкъсвач. Онези, които оцеляваха, го правеха, покатервайки се на дърво и неумирайки от глад преди разкъсвачите да се отегчат и да си тръгнат.
Но пък Солос имаше лък, достатъчно мощен, за да покоси драконов рицар. Ако успееше да улучи разкъсвача, където трябва… но проблемът бе, че звярът се канеше да нападне всеки момент, а тетивата му дори не бе опъната. Ръцете му се снижиха към кръста, където бяха двата му дълги ножа. Това бе безумно. Разкъсвач не можеше да бъде поразен с нищо по-малко от кавалерийско копие. Бронята също нямаше да му помогне. Зъбите на чудовището можеха да минат през всичко по-меко от стоманена ризница. Но нямаше просто да се предаде. Винаги имаше шанс. Винаги можеше да извади късмет и…
„Те ловуват в глутници“, спомни си тогава той. Калта щеше да ги забави. Нямаше да са бързи като мълнии, а просто много бързи.
„По дяволите“, помисли си Солос. „Ще пукна.“
Разкъсвачът разтвори челюсти и нападна, а времето сякаш забави ход. Въпреки калта, Солос усети как земята се тресе с всяка стъпка на чудовището. Пусна лъка и извади ножовете си. То идваше за него. За части от секундата се почувства неспособен да мръдне. Но в последния възможен момент ръцете и краката му се задействаха. Той не опита да отскочи, а само се хлъзна настрана от пътя на звяра. Докато се движеше се извъртя. Единият нож се насочи право към лицето на разкъсвача, за да го разсее. Другият описа смъртоносна дъга към мястото, където трябваше да е гърлото на съществото.
И всичко това напразно. Може би, ако не беше калта…
Първият нож пропусна. Вторият удари, но после изскочи от ръката на Солос. А след това разкъсвачът се заби в него. Силата на чудовището го изтръгна от калта и го подметна във въздуха. В рамото му се забиха зъби, а остра болка прониза глезена му. Той падна по гръб и въздухът изскочи от дробовете му. Разкъсвачът се втурна към него, кошмарно създание, смес от зъби и нокти. Но нещо не бе в ред с него…
Той вдигна ножа си с две ръце към чудовището и притвори очи. Разкъсвачът връхлетя отгоре му с разтворени челюсти. Почувства остра болка и след това всичко потъна в милостив мрак.
Почувства, че е в басейн, далеч от Гръбнака на света. Едно от тайните места, които Независимите знаеха. Водата бе леденостудена. Тъмнината бе абсолютна, тишината — ненарушима. Бе сам. Напълно сам, заради това, което кланът правеше, когато момчето ставаше мъж. Но сега кланът му го нямаше и той се чувстваше по-самотен от всякога. Единственият му приятел бе Кемир…
Нещо го хвана за крака. Бе изненадан и изтеглен толкова бързо към водата, че дори нямаше време да си поеме дъх. Водата стана ледена и той изпита невероятен студ преди мракът да се превърне в светлина, а водата в огън, който изпепели плътта и костите му.
А след това видя лицето на дракон.
Нещо го удари. Той отвори очи и светът и болката се върнаха с пълна сила. Лежеше на влажен и мръсен под. Всичко го болеше, а бузата му бе подпряна в нечий ботуш.
— Добро утро! — поздрави го глас твърде шумен и в същото време далечен. Главата го болеше. Опита се да се изтегне, но от това получи такива болки в ребрата, че спря.
Веднъж бе видял човек, шибнат от опашката на дракон. Това се бе случило в гнездото на кралица Шезира. Жертвата бе прелетяла няколко десетки метра и повече не се изправи. Но ако беше оцелял, човекът щеше да се чувства като него.
Освен…
Какво ставаше след смъртта? Помнеше разкъсвача ясно, така че вероятно това се бе случило. Драконовите жреци казваха, че всички отиват при Великия небесен дракон, за да бъдат изваяни в нови души от голям космически огън. Но драконовите жреци бяха луди.
