— Сигурен съм, че ще намерите начин да го убедите да съдейства, Ездачо.
„Вероятно с мечовете си.“
Драконовият рицар кимна отсечено и се обърна.
— Кажи им, че приемаме условията. Но аз ще им дам златото, а не ти, и ще бъде сто драконови жълтици, а не двеста. О, и наемнико?
— Да, Ездачо?
— Пътуваме на открито и сме напълно видими от небето. Моля те, увери ги в това. Искам да знаят, че драконите ще наблюдават всяка наша стъпка.
— Те не са глупаци, Ездачо.
Докато Солос и Кемир се върнаха към дърветата, зад които се бе скрил Брадатия, рицарите се оттеглиха на максимално разстояние от гората. Солос погледна нагоре. Драконите си стояха там, далечни точици в небето. Това бе жалко, тъй като само пет минути в компанията на Семиан го бяха накарали да се замисли дали има някакъв начин да убие шестимата рицари и да си тръгне с джобове, пълни със злато.
Такъв начин обаче по всяка вероятност нямаше. Брадатия щеше да убие него и Кемир със същото удоволствие, с което би убил и драконов рицар. Или си Независим, или не, нямаше средно положение.
— Това мина добре — промърмори Кемир. — А каза, че бил идиот. Сега предполагам ще кажеш на Брадатия, че за него остават само петдесет жълтици?
— Няма да се навие. Ще си вземе стоте и толкова.
— Значи пак ние оставаме с празни ръце. Колко благородно. Наистина трябваше да поискаш хиляда.
Солос сви рамене.
— Остават люспите, да не забравяме това.
— Откажи се. Няма да ни ги дадат никога.
— Дори като награда за откриването на скъпоценния им бял дракон?
— Ако въобще го намерим — изсумтя Кемир, — и ако благоволят да платят. Само се чудя за какво са помъкнали и алхимика.
— Не знам и не ме интересува — сви рамене Солос. — Трябва само да сме сигурни, че Брадатия и височайшият Ездач ще удържат на думата си и няма да решат да се избият взаимно. Това само по себе си е достатъчно голямо главоболие.
— А защо да не ги оставим да се избият един другиго? Дори можем да помогнем и после да приберем парите. Звучи изкусително.
— Не ме изкушавай тогава — сви устни Солос.
— Знаеш ли, навремето дадохме една клетва. Беше отдавна. Винаги може…
— Не! — Солос спря и си пое дълбоко въздух. — Не, Кемир. Тези Ездачи служат на Шезира, не на Скалния крал.
— Рицарят си е рицар — сви Кемир. — Всичките си мислят, че са божествени. Бихме могли…
— Казах не! — тропна с крак Солос.
— Слушай, не казвам, че трябва да сваляме Валмеян от трона му, само намеквах, че смъртта на няколко рицарчета ще ми достави известно удоволствие. Това е всичко.
— Тези дни останаха в миналото, Кемир. Клетвата… — той сви рамене. — Беше глупава. Освен това те са шестима, а ние сме двама. И драконите им ни наблюдават.
Кемир погледна към небето и се намръщи.
— Но все някога ще заспят.
Да, щяха. Все някога щяха да заспят. Солос поклати глава. Макар част от него да бе съгласна с Кемир, смъртта на един драконов рицар или дори на десет от тях нямаше да промени света. Докато имаше дракони, щеше да има мъже и жени, които да ги яздят.
Докато имаше дракони…
Метероа, разбира се, бе изчислил всичко перфектно.
Когато Джехал се завърна в двореца, всички го очакваха. Той мина бързо през залата за пирове, с принцеса Листра до него.
— Да пием! — извика той още преди да стигне трона на малоумния си баща. — Вдигам тост, не само за нас двамата, но за всички нас! За живота!
След това той завъртя принцеса Листра към себе си, целуна я, после погледна към масите, за да е сигурен, че Зафир го е видяла.
— Да пием! — извика той отново сред настаналата тишина. — За това, че сърцата ни бият! За плющенето на драконовите криле и огъня на издиханията им! За звъна на мечовете в смъртоносна битка, за страстта на влюбените! Да пием и да викаме, с радост или гняв, не ме интересува! Но не искам залата ми да е тиха като гробница!
Той седна и удари с бокал по масата. Всички го бяха зяпнали. Не това бе очакваното начало за един сватбен пир, но на него просто му бе омръзнало от цялата досадна церемониалност. По-добре бе всички просто да се напият.
Той погледна към майката на принцеса Листра.
— Не е ли това по-близко до Вашите обичаи, Ваша Светлост?
Лицето на кралица Шезира остана безизразно.
— Вашият плам би бил оценен по-добре в моята тронна зала, отколкото във Вашата собствена.
— Бих искал дъщеря Ви да се почувства като у дома си.
Ала Шезира не отговори. Много по-късно, когато храната бе почти свършила, а той се бе напил, той я попита:
— Вие ме мислите за чудовище, нали?
Тя го погледна.
— След още няколко часа ще сте мой син — отговори хладно тя. И това бе всичко.
След като всички преядоха, трупа музиканти се появи и танците започнаха. Джехал танцува, разбира се, най-напред с принцеса Листра, която го гледаше изпод дългите си мигли с широко ококорени от изненада очи. Този поглед не бе слизал от лицето ѝ още от сутринта.
