Елмазеният дворец полностью

Метероа изглеждаше обиден.

— Не съм съвършеният слуга, Ваше Височество. Поне невинаги.

— Но тя ми каза доста ясно, че ме мрази.

— Ще се погрижа да не Ви отрови, Ваше Височество.

Джехал изсумтя.

— Погрижи се също да опазиш булката ми от кралица Зафир. Искам Листра да е будна, когато я получа. Зафир има пръстен на убиец. Дръж я под око.

Стори му се, че Метероа се подхилква, но преди да може да му се скара, се чу звънът на камбана. Метероа го потупа по гърба.

— Решителният момент настъпи!

— Преди много, много години кралете и кралиците се женели като всеки друг…

Джехал си пое дълбоко въздух и потърка очите си. Все още бе замаян. Звездите в небето над него светеха ярко. Сребристият полумесец на луната огряваше хоризонта над морето. От пристанището повя приятен бриз, носещ странна смес от аромати — на морето, на разлагащи се риби и на амоняк, на рози и на смирна, а също и на сандалово дърво и на тамян.

— Това е било преди Седемте Принца и Войната на Тръните. — Метероа поведе Джехал обратно към залата за пиршества.

— Знам, знам. И Говорителя Вишмир затворил принц Халим и кралица Лира в Кулата на Въздуха и не ги пуснал докато Лира не забременяла, с което конфликтът бил разрешен. Колкото и да се възхищавам на директния подход на Вишмир се съмнявам да е целял това да се превърне в стандартна практика.

— Наследниците са важно нещо — каза Метероа с безизразно лице, след което се усмихна. — Питайте Хирам.

Джехал се изсмя.

— Наследниците са опасни. Питай Алифера. Или чакай, не можеш. Защото тя е мъртва.

Той отново подуши въздуха.

— Този, който отговаря за каденето на тамян и сандалово дърво, е за бой, нищо не е направил. Сложихте ли ароматните лози около всеки източен прозорец на булчинската стая, както помолих?

Метероа кимна и избута Джехал до залата за пиршества. Танците бяха свършили, а принцеса Листра стоеше по средата на пода. Всички го гледаха, но той нямаше време да каже каквото и да е било, понеже група рицари се нахвърлиха отгоре му. В следващия момент го вдигнаха във въздуха. Хората крещяха и се радваха. Когато изви врат, можа да види, че принцеса Листра е ескортирана от две кралици, майка ѝ от едната страна, Зафир от другата.

Той затвори очи. Дори не бяха напуснали залата, когато ръцете на рицарите започнаха да разкъсват дрехите му. Освен просташките им шеги, можеше да чуе и кикота на кралица Фион. Потрепери. Жените винаги бяха най-лоши.

Вдигнаха го високо във въздуха и го показаха на всеки, който намериха, преди да стигнат Слънчевата кула в центъра на палата. Там почти го изтърваха, докато се опитваха да изкатерят стръмните вити стълби, но очевидно предпочитаха това, вместо да го пуснат да ходи сам. Когато го свалиха на върха, той вече бе напълно замаян, но нямаше време да мисли за това. Някой вече бе натикал бокал в чашата му. Една от племенниците на Силвалан.

Как ли се казваше тя?

— Скръбта на Девицата! — изкрещя някой и после се чу гръмък смях.

Той я изпи, както се очакваше от него, и се замоли наум Ездачите около него да не са толкова пияни, колкото изглеждат. Наум си припомняше целия списък от драконови крале и кралици, които бяха изтравяни в сватбената си нощ. Друга част от него започна да брои секундите, преди Скръбта да подейства. Щеше да му отнеме повече време от обичайното, бе сигурен.

Когато го съблякоха целия, го облякоха в сватбената му премяна, безсмислена дреха, направена така, че да падне при най-лекото докосване. Стаята около него започна да се върти, но все още имаше няколко минути преди отварата да подейства напълно.

Един по един Ездачите, принцовете и принцесите идваха при него с ритуални съвети за предстоящата нощ, след което си тръгваха.

— Скръбта на Девицата развързва езика — извика някой. „Това бе вярно“, помисли си той. Подобно вещество използваха алхимиците в гнездото му, със своя пушек на истината. Върху Люспестите и войниците му. Той се ухили. Каква загуба. Всички тези хора, полудели от страст.

— Всичко развързва — още смях.

Метероа бе надминал себе си. Трябваше да пише на Хирам, с благодарност от името на всички курви в Стръмния връх. Започна да се смее.

— Тровиш ли баща си?

Джехал премигна. Въпросът стигна до съзнанието му като мед, падащ от лъжица. Гласът бе на Джаслин. Принцеса Джаслин. Нали лорд Метероа бе казал, че тя ще дойде? А и той не си спомняше да я бе виждал.

„Защо не“, обади се един глас в подсъзнанието му. „Защо не кажеш истината и не приключиш с всичко. Всички искат да знаят. Така поне ще я разкараш.“

Отвори уста, но една ръка я запуши.

— Махай се от тука, вещице. Как смееш. Къш, къш! — Ръката го пусна. — Съжалявам, племеннико. Бъди мил с булката си, но не прекалено. Предполагам, че и тя обича малко твърдост. Поне повечето от нас обичат.

Джехал се огледа и се усмихна. Кралица Фион си тръгваше. Не трябваше ли и тя да каже нещо? Както и да е, махна се.

Сякаш премигна, тъй като и рицарите му ги нямаше. Така и трябваше. Скръбта на Девицата си играеше с усета за време. Вече не му оставаше много време. Съвсем не.