— Не точно. Миризмата е подобна, но не е на Душевна пепел. Тя не мирише така.
— Така мирише, когато я гориш.
— Невъзможно — сви рамене Солос. — Никой тук не гори Пепел.
Той махна с ръка към пространството наоколо.
— Да виждаш някой тук да гори Пепел?
— Не, естествено, иначе щях да ти го посоча — изгледа го лошо Кемир, — но понеже не виждаш говното под подметката си, това не означава, че го няма. Там е и си смърди. Казвам ти, някой тук гори Душевна пепел.
След пет минути Солос долови и миризмата на пушек.
Двамата се спогледаха. След това Кемир хукна с всичка сила, тичайки измежду разпилените камъни. Ездачите се развикаха. Солос се спря, колкото да им извика да подушат въздуха, а след това се затича подир Кемир. При следващата извивка на реката спряха.
Кемир посочи към изгорения белег на гората.
— Според теб това ли е селото, което трябваше да намерим?
Няколко овъглени цепеници още димяха. Всичко останало бе станало на пепел, но не това привлече окото на Солос.
— Зарежи селото — той посочи към реката.
Това, което видя, на пръв поглед приличаше на огромна бяла скала, но прекалено гладка. Когато я погледна внимателно, Солос забеляза, че скалата има очи. Той продължи да я гледа, когато тя бавно разпери криле, крака и опашка и се превърна в дракон.
Кемир подскочи радостно.
— Ние я намерихме! Ще вземем пари!
Солос обаче го докосна по рамото, за да го предпази.
— Нещо не е наред. Няма Ездач.
— Естествено, че няма. Бяхме там, не помниш ли. Когато другите дракони нападнаха. Имаше викове, крясъци и пламъци и бягахме, за да не станем на пепел. Забрави ли?
Солос се приближи към гората, отдалечавайки се бавно от реката. Драконът го наблюдаваше, а в очите му се четеше подозрителна интелигентност.
— Така и не намерихме Люспестия.
— Защото е пукнал.
— Тогава защо драконът е изпепелил селото? — Солос заотстъпва по-бързо. — Драконите не нападат, освен ако Ездачите им не им наредят.
— Може да е била гладна.
— Може и още да е.
Драконът се размърда. Солос хвана Кемир за ръка и двамата побягнаха.
От небето се изсипа огнен порой, който погълна нея и Дребния на гърба ѝ. Водите на реката закипяха, а камъните запукаха от жегата. Тя почувства присъствието на други дракони в небето много преди да ги види. Различните умове и мисли идваха в главата ѝ като различни цветове и звуци, но това първоначално не я притесни. Други дракони идваха и си отиваха през цялото време и Дребните никога не се плашеха. Тогава усети как мислите им се променят, цветовете им потъмняват и се изострят и накрая всичко потъва в огън. Разбра какво идва.
Малко преди пламъците да ударят, тя разпери криле, покривайки главата си и Дребния зад нея. Направи го по инстинкт — да защити очите си и Дребния. Другият Дребен, който викаше ядосано, яздеше я и ѝ казваше какво да прави, за съжаление бе твърде далеч и не можеше да бъде спасен.
Почувства как мислите му угасват и това я натъжи. Дребните изгаряха толкова лесно…
После усети как за втори път я обгръща огнена струя. Пламъците я стоплиха, но не я уплашиха. Дребният за жалост се притесни и то много. Тя усещаше страха на всички наоколо, но най-вече на Дребния зад себе си. Освен това той изпитваше болка. Бе паникьосан и ужасен. Тя усети емоциите му, без да знае какво да прави с тях. Никога не бе изпитвала такива чувства. Тя поиска да се махне от тях. Новите дракони бяха все още наблизо. Чувстваше мислите им, свирепи и опасни. Те кръжаха наоколо. Щяха да се върнат.
