Събуди се. Небето все още бе тъмно, макар първите лъчи на зората да се подаваха иззад планината. Сънищата не изчезваха от ума ѝ, стотици от тях. Вече не ги усещаше като сънища, а като спомени. Ала това бе невъзможно. В нейното гнездо нямаше и сто дракона, още по-малко хиляда. Освен това, те се усещаха различно. Драконите от сънищата ѝ бяха ярки като диамант. Драконите от гнездото ѝ бяха обикновени и глуповати.
А и никога не бе летяла далеч от гнездото си. Знаеше това. Не бе посещавала местата, които си спомняше. Не бе долавяла присъствието на сребърните хора, чиито умове имаха силата на звезди. А що се отнася до това да гори Дребни…
Този спомен остава в главата ѝ. Той ѝ хареса. Нещо повече, стори ѝ се най-вълнуващото нещо, което някога бе правила.
Само дето не го бе правила. Нямаше начин. Това бяха сънища, а не спомени. Не бе възможно да са истински. Опита се да ги разбере, но това ѝ се стори трудно, а освен това отново огладня. В тези планини често огладняваше, но за щастие имаше и много храна, стига да знаеш къде да потърсиш.
Тя се изстреля в небето веднага щом слънцето изгря и отново остави Дребния зад себе си. Долови тъгата му. Той не обичаше да остава сам, а тя не разбираше това. В нейното гнездо винаги имаше дракони и Дребни и дори нощем тя усещаше натиска на мислите им. Никога не бе оставала сама и това ѝ се стори прекрасно.
Без Дребния, тя летя високо и надалеч. Търсеше долини с реки и ги намираше, а след това ги следваше, високо в небето, в очакване плячката ѝ да се появи. Понякога намираше мечка, друг път стадо елени или дори глутница разкъсвачи. Трябваше да внимава, тъй като животните винаги бяха в края на гората, а скриеха ли се между дърветата, все едно вече ги нямаше. Затова тя ги следеше известно време, докато е сигурна, че идват да пият вода и след това прибираше криле и се спускаше към тях. Ако можеше, хващаше ги с нокти и откъсваше главите им. Ако я видеха и се опитаха да побягнат, ги удряше с опашка, като я увиваше около тях или ги блъскаше с нея докато ги зашемети. Ако се наложеше, ги изгаряше, но сурови бяха по-вкусни.
Днес небето бе сиво и валеше дъжд. Дъждът и облаците бяха прекрасно нещо. Можеше да лети ниско без никой да я види, а това означаваше, че може бързо да се спусне към жертвите си. Нахрани се добре, но нещо друго привлече вниманието ѝ, по-надолу през долините, сякаш знаеше, че някой я очаква.
И ето. Бе прелетяла доста над сто километра и бе изминал половината ден, но най-сетне долови гъдела от мислите на Дребните. Когато погледна надолу, не можа да ги забележи. Видя само върховете на дърветата и тясната река между тях. Започна да кръжи над дърветата, а после кацна сред реката, взирайки се в сумрака на дърветата. Очите ѝ не намериха нищо, но тя кацна там. Бяха толкова близо, че можеше да долови мислите на всеки един от тях. А те дори не знаеха, че е там.
За миг се замисли какво да прави. След това отново излетя.
Драконът направи няколко крачки в реката, събаряйки няколко камъка в нея, след това спря и ги загледа. Въздухът миришеше на мокър въглен. Тук и там, докато тичаха към гората, Солос трябваше да прескача овъглените останки на мъже и жени. Независими, изпепелени от дракон. Гледката му припомни много неща и го изнерви.
— Копеле — изръмжа Кемир.
— Трябва да има Ездач — поклати глава Солос. — Казах ти вече, драконите не бълват огън, ако не им е наредено, и не изгарят плячката си. Предпочитат месото сурово.
Надникнаха иззад дърветата.
— Не трябва ли да се върнем и да кажем на Ездача? — попита Кемир. — Или ще е по-забавно ако останем тук и видим какво ще се случи?
— Няма смисъл — изцъка с език Солос, — махаме се.
Той се затича обратно към реката. Докато стигна, драконът вече бе излетял. Той го загледа как минава малко над дърветата и после се отдалечава и изчезва.
„На юг“, помисли си той. „Отиде на юг.“
Погледна зад себе си, към реката. Видя Ездачите и техния алхимик да си проправят път през скалите.
— Солос! — Не можа да види скрития между дърветата Кемир, но долови нервността в гласа му. Скри се обратно в леса.
— Какво има?
— Намерих… нещо като оцелял.
Солос намери Кемир приклекнал зад едно дърво. С него имаше Независим, толкова зле обгорен, че бе чудо, че още не е загинал.
— По дяволите! Дай му малко вода!
— Вече го направих — изръмжа Кемир, — няма да оцелее. Обезумял е и повтаря как драконът му говори.
Мъжът простена и кимна.
— Драконът наистина проговори. В главата ми.
— Виждаш ли? — сви рамене Кемир. — Напълно е изперкал.
— Иди и викни алхимика. Той може и да помогне с нещо.
— Ти го викни.
— Върви и извикай алхимика! — Солос избута Кемир и се наведе до умиращия.
— Видяхме дракона. Белият дракон. Той излетя, когато дойдохме. Той ли направи това?
— А, не, сигурно е бил някой пич, дето е изтръскал неправилно лулата си — промърмори Кемир. — Що за тъп въпрос.
Солос се изправи и този път блъсна Кемир към реката, като се развика.
— Върви и извикай шибания алхимик!
Кемир се затича с ругатни. Солос отново се наведе до мъжа.
— Ще извикаме помощ. Белият дракон ли направи това?
