Никога не бе имало дракон като нея, с толкова чист цвят. Бе стройна и съвършена, а сега се превръщаше в нещо още по-различно. Често го ужасяваше, но в същото време той бе нейният Люспест. Бе я очаквал, още когато започнаха да дават дарове за нея, бе я отгледал от излюпването ѝ. Оттогава бяха минали почти десет години. И той полека осъзна, че ролите им се бяха сменили. Той я бе гледал, бе я хранил. И сега тя му се отплащаше със същото.
Бяха развили рутина. Всяка сутрин, след като слънцето изгрееше над планините, Пряспа се изтягаше и политаше в небето. Кейлин я наблюдаваше как тя изчезва от погледа му, като гледаше небето дълго след това. След това седеше край огъня, пиеше малко топла вода и хапваше оставено от нея месо. После нямаше много за правене, освен да чака Пряспа и да се чуди дали не е настъпил денят, в който тя няма да се върне. Обикновено минаваше през снега до близката гора, за да събере малко дърва. Когато вятърът започваше да вее студ, достатъчно силен, че да предизвика измръзвания, той се свиваше иззад някоя скала и просто чакаше. Когато Пряспа се върнеше, тя винаги знаеше къде да го намери. Бе винаги гореща и топлината ѝ топеше снеговете, изсушаваше дрехите му и дървата, а също и останките от животните, които хващаше. Той ги изпичаше на огъня и тя го гледаше. Когато той се нахранеше, тя изяждаше останалото на една хапка. Знаеше, че без нея той или ще замръзне, или ще умре от глад.
Говореше ѝ, когато бяха заедно. Без да очаква отговор, но просто защото планината бе студена и самотна и той се чувстваше по-добре, ако чува гласа си. Понякога се чудеше дали тя не го слуша. Разбра отговора на този си въпрос след като се подхлъзна на един камък. Внезапно един от краката му поддаде и той падна. Удари си главата и се сви на една страна, замаян.
Той се опита да помръдне и не успя. „Да“, реши той, „ранен съм.“ В следващия миг Пряспа застана над него, скривайки небето, а горещият ѝ дъх го прикова към земята. Той вдигна ръка и махна с нея, а тя се отдалечи.
Той простена и се изправи. Главата го болеше. Когато я докосна, видя, че пръстите му се оцапват с кръв. Бавно погледна към Пряспа.
— Говориш ли ми? — засмя се той и направи гримаса. Драконите не можеха да говорят, освен в приказките.
„Какво?“
В главата му се оформи една мисъл, която постепенно стана нелогична, въплъщавайки идея за горещина и после за събуждане в яйце.
Пряспа се наведе към него и килна глава на една страна.
Кейлин се почувства все едно някоя гигантска ръка му е зашлевила шамар. Замръзна неподвижен, а болката му сякаш изчезна. Той се изправи и се отдалечи от Пряспа.
— Ти… чух те как мислиш.
Пряспа изсумтя и поклати глава, както правеше, когато е развълнувана. Той чуваше! Разбираше я!
— Ти ме разбираш! Разбираш Кейлин!
Той разбра, че тя не проумява.
— Това е името ми.
Кейлин не знаеше как да отговори, но Пряспа се оправи и сама, извличайки отговора от ума му.
— Пряспа.
Кейлин взе сняг в шепа.
— Защото си бяла като снега, който се натрупва в пряспа.
Той задържа снега пред погледа ѝ, а после го притисна към раната на главата си.
Той усети напрежението в мисълта ѝ.
— Малко.
Опитаха да разговарят и това продължи дълго след като слънцето залезе и небето се покри със звезди. През по-голямата част от времето Кейлин не можеше да разбере виденията, които проблясваха в главата му, нито пък Пряспа разбираше него, без значение колко ясна се опитваше да направи мисълта си.
В такива случаи усещаше как тя се изпълва с раздразнение. Тогава нещо в нея се пораждаше и мислите ѝ някак се нареждаха. Това траеше няколко секунди преди разделянето им. Накрая той заспа, преуморен. Последното нещо, което усети от Пряспа, бе това колко будна се чувства тя, колко учудена от света около себе си.
В следващите дни мислите, които се появяваха в главата му, бяха странни и чужди. Те рядко имаха смисъл и той трябваше да пита отново и отново какво се опитва да му каже Пряспа. Но с времето мислите ѝ станаха по-ярки. Той говореше на Пряспа винаги, когато тя бе наоколо и тя му отговаряше. Всеки ден тя се чувстваше различна, открила нови неща. По-умна и интелигентна отколкото бе предишния ден. Чувството на учудване и приключение заразяваше всяка нейна мисъл, а с това и неговите. Никой Люспест не бе виждал нещо подобно. Бе сякаш всяка нощ от ума ѝ бива вдиган воал, каза му тя един ден, докато се готвеше да излети на лов. Той се замисли каква може да е ползата на един дракон от воали, докато най-после я разбра — тя не търсеше думи, а гледаше в ума му и когато му отговаряше, му даваше примери, които той може да разбере.
— Трябва да отидем вкъщи — каза ѝ той, когато се върна от лова с окървавени нокти, — за да те покажа на останалите.
