— Това, което изглежда логично, невинаги е етично — възрази Фарингтън. — Да, изборът на Емили ще бъде направен без нейно участие, ако единият от нас двамата убие другия. Но тя вярва в нас, че ние няма да постъпим така. Следователно етиката изисква от нас да се съобразим с нейното доверие, макар резултатът от това да не е напълно задоволителен. Силно обичам Емили, за разлика от господин Смит, и затова знам, че той не може да я направи щастлива, защото не може да се отнася към нея подобаващо и с любов. Опасявам се обаче, че тя е на друго мнение и ще залитне по неговата изкуствена привлекателност. Добрият му външен вид, богатството му, чарът му. Логично е да приема предложението за дуел, тъй като не се съмнявам в победата си. Така бих спасил Емили от един нещастен живот с неправилния съпруг. Но не мога, защото съм дал дума. Губя, сър. Признавам го.
Лицето на Смит ставаше все по-червено, докато слушаше Фарингтън.
— Как може да говорите за моите най-съкровени чувства? Какво знаете вие за тях?
— Не е трудно човек да ви разбере — отвърна Фарингтън. — Когато човек може така лесно да излъже по някаква причина, без проблем може да излъже и за друга. А един лъжец не е подходящ съпруг за Емили.
— Господа — Генджи прекъсна препирнята, която, по всичко личеше, щеше да се превърне в безкраен спор, — нека да се качваме на конете. Ако язденето не ни доведе по-близо до някакво взаимно приемливо решение, то поне ще ни отведе по-близо до Емили.
Независимо от нежеланието на Фарингтън да приеме предложението на Смит за дуел, Генджи се надяваше, че по пътя към Мушиндо можеше да се стигне до дуел и така да бъде решена дилемата. Те трудно успяваха да се въздържат дори за няколко минути, когато се намираха един до друг. Как ли щяха да оцелеят, ако трябваше да останат заедно цели два дни?
Според Генджи това бе невъзможно.
Фарингтън се излегна и се вгледа в тъмнината между звездите. По време на войната бе прекарал много нощи сам на брега под безбрежния небесен свод. В онези дни не можеше да стои дълго време в сграда. Може би бе виждал твърде много трупове сред руините на градовете от Юга, които бе помагал да се обкръжат и бомбардират. Когато войната свърши, фобията му изчезна. Може би краят на насилието бе изкоренил от сърцето му току-що започналия да се заражда страх. Той така и не разбра.
Генджи, Смит и останалата част от пътуващата група бяха някъде зад него. Вероятно бяха отседнали в някоя от селските къщи в селището, покрай което бяха минали същия ден. Представяше си колко неудобно се чувстваше Смит от факта, че Фарингтън пътуваше пред останалите. Не успя да сдържи усмивката си. Фарингтън бе приел предложението на Генджи само при условие, че пътува самостоятелно и отделно от Смит. Смит, разбира се, енергично бе възразил.
„Какви гаранции имаме — попита Смит, — че след като се изгубите от погледа ни, няма да се впуснете напред с цел да получите предимство, като пристигнете пръв?“
„Имате думата ми, че няма да постъпя така“ — отговори Фарингтън.
„Вашата дума?“ — запита язвително Смит.
„Думата ви е достатъчна“ — намеси се Генджи.
„Господарю Генджи, нека поне вашият генерал Хиде го придружи, за да, да речем, не се изгуби“ — предложи Смит.
„Бил съм в Мушиндо и преди, пътят не е труден — възрази Фарингтън. — Ще е удобно ли да се срещнем на сечището на изток от манастира?“ — попита той Генджи.
„Добре“ — съгласи се Генджи.
„Доскоро“ — рече Фарингтън, поздрави Генджи и пое на път. Сигурен бе, че Смит ще го застреля в гърба. Нямаше почти никаква разлика между лъжеца и мерзавеца, а един мерзавец би направил всичко, за да постигне целите си. Чу зад себе си разгневения глас на Смит да протестира. Но не последва изстрел.
Да се спаси от компанията на Смит не бе единствената причина, поради която Фарингтън поиска да язди сам. Нуждаеше се от самота, за да подреди мислите си, които бяха прекалено объркани. Не се съмняваше в чувствата си към Емили. Бе влюбен в нея. Това би трябвало да внесе яснота в неговото поведение, но не ставаше така, тъй като съществуваха твърде много въпросителни и прекалено малко сигурни отговори.
Най-обезпокоителната от множеството неясноти бе естеството на връзката между Емили и Генджи. Още първите слухове, които бе чул, се основаваха на голи факти. Всеки започваше задъхано и твърде енергично разказа си как някаква красива млада мисионерка на име Емили Гибсън живее в двореца на господаря Генджи, един от най-развратените владетели в Япония. Дотук общото между разказите свършваше.
Те безсрамно нарушавали Божиите и човешките закони срещу смесените бракове на религиозна и расова основа.
Били набожни християни — единият покръстващ, а другият покръстван, които живеели като монах и монахиня.
Тя била отчаяно пристрастена към сатанинския опиум, а той бил нейният умишлен снабдител.
Той бил сексуално извратен човек, който я съблазнил и пристрастил към своите нечестиви ориенталски обичаи, и тя се била превърнала в трогателна и деградирала робиня.
