Генджи не изглеждаше като някой мрачен войнствен владетел, както бе очаквал Фарингтън. Той с охота се усмихваше. Освен това цялостното му държание въобще не беше войнствено, а по-скоро леко женствено. А най-изненадващото бе, че той говореше английски почти без акцент.
— Удоволствието е изцяло мое, господарю Генджи — отвърна посланикът. Той отправи вежлив поклон към придружителката на Генджи: — Госпожице Гибсън, радвам се да ви видя отново. Отдавна не сме се срещали.
— Благодаря, сър — рече Емили.
— Господарю Генджи, госпожице Гибсън, това е лейтенант Робърт Фарингтън, новоназначеният военноморски аташе.
Бяха разменени още няколко любезни думи. Фарингтън не чу почти нищо и забрави дори собствените си думи в мига, когато ги изговори. Нима въобще някога бе виждал такава перфектна жена? Със сигурност можеше да твърди, че не е. Но вниманието му не беше привлечено от нейната красота или по-скоро не беше привлечено единствено от нейната красота. В открития поглед и загатнатата усмивка той съзря дълбоко скрита тъга, която го трогна и чиято причина за него остана непонятна. В същия миг, преди още да са си разменили по-съществени думи, той вече започна да се вълнува.
От тогава много бе мислил за нея. Щеше ли да се притеснява за нейното благополучие и нейното спасение, ако тя не бе така красива? А ако беше обезобразена или грозновата? Щеше ли тогава съдбата й да има значение за него? Щеше ли мотивацията му да издържи при един по-критичен анализ? Наистина ли любовта му бе по-благородна от обикновеното желание за притежание, за което именно той обвиняваше Смит?
На всички въпроси можеше да отговори с да, тъй като знаеше, че именно онази тъга правеше красотата й неустоима в неговите очи. Бе достатъчно наивен да вярва, че може да премахне тази тъга чрез безрезервната си и всеотдайна любов. Любовта бе единствената голяма надежда, която му оставаше. През войната бе загубил вяра във всичко останало.
Фарингтън очакваше, че Генджи ще се възпротиви на плановете му спрямо Емили, но владетелят не постъпи така. Напротив, от самото начало го насърчаваше. В същото време насърчаваше и Чарлс Смит, макар тогава Фарингтън да не си даваше сметка за това. Във всеки случай насърчаването недвусмислено показваше, че Генджи не бе привързан към Емили. Но и не доказваше, че между тях няма специална връзка. След като опозна Емили, той разбра, че тя никога нямаше да си позволи неморално поведение. Но това не означаваше, че тя не можеше да се окаже неволна жертва. Генджи бе ориенталски владетел с абсолютна власт в своята провинция и сред своите подчинени. Без съмнение дворецът и замъкът бяха осеяни с тайни тунели, стаи и места за наблюдение. Генджи не бе християнин. Фарингтън добре си даваше сметка, независимо от твърденията на Емили, че го е обърнала към правата вяра. В множество разговори през последните месеци Генджи ясно даваше да се разбере, че той още бе последовател на древна и потайна секта на будизма, която не признаваше законите на морала, етиката или благоприличието, а се концентрираше върху тайнственото освобождаване от човешките и Божиите закони. Такъв човек бе способен на всичко.
Фарингтън се обърна на една страна и затвори очи. Трябваше да заспи. Не биваше да се взира в нощта и да прехвърля в ума си мислите, които бе прехвърлял многократно в миналото. Утре щяха да стигнат манастира, да видят Емили и всичко щеше да се уреди. Фарингтън не вярваше, че нещата щяха да се уредят в негова полза. Но дори и да избереше Смит, тя поне щеше да се отдели от Генджи. Фарингтън се опасяваше, че Емили предпочита Смит. Сигурно бе така, защото не бе демонстрирала пред Фарингтън никакъв знак за привързаност. У нея той откриваше единствено учтивостта, която една почтена лейди изпитва към джентълмен от нейното обкръжение. Щом не изпитваше нищо към него, то чувствата й сигурно принадлежаха на Смит. Но ако бе така, защо толкова дълго тя не обявяваше решението си? Фарингтън знаеше, че тя има благородна душа. Може би се притесняваше да не нарани чувствата му, като го отхвърли, и се надяваше по някакъв начин да си спести това отхвърляне. Тя, разбира се, не искаше дуел, а може би се надяваше, че той най-сетне ще види безполезността на своето ухажване и сам ще се оттегли, без да е необходимо тя да казва каквото и да било.
Съществуваше и още една възможност, която проумя едва сега, докато заспиваше, но която бе толкова противна, че той я забрави, преди да се събуди на следващата сутрин.
— Военноморският офицер е сам, на пет минути галоп пред господаря Генджи и другия чужденец — докладва разузнавачът на господаря Саемон. — Господарят Хиде и двайсет и четирима самураи яздят заедно с господаря Генджи.
