Двайсет и четирима мъже. Саемон се чудеше защо. Генджи винаги пътуваше с минимален ескорт. Защо сега бе взел толкова много самураи със себе си? Пътят от Йедо до манастира Мушиндо не бе нито дълъг, нито опасен. Дали той не подозираше нещо? Разбира се, нямаше значение какво подозира, не би било възможно да има и най-малка идея за плановете на Саемон. Самият той бе придружен от едва десетима свои подчинени. Но дори и те не бяха необходими. Не се нуждаеше от помощ, за да осъществи своите планове. Тъй като бе популярен сред самураите, които мразеха чужденците, така както и сред тези, които приветстваха приобщаването към западните сили, както и сред привържениците и враговете на шогуна и императора, той не се нуждаеше от защита. Бе взел охрана само от благоприличие. Един велик владетел не биваше да пътува сам.
Саемон си даваше сметка защо Фарингтън и Смит не яздеха заедно. Откакто и двамата кандидатстваха за ръката на Емили Гибсън, те се бяха превърнали в заклети врагове. Намираше това положение за доста забавно. Офицерът би трябвало да се съсредоточи върху военната си кариера, а другият американец върху увеличаване на богатството си. Но ето че те губеха безценно време и енергия, за да си осигурят съпруга, която не само не разполагаше с връзки, но и си бе навлякла омразата на своите сънародници. Наистина беше непонятно.
— Видяха ли те?
— Не, господарю. Сигурен съм, че не ме видяха.
Саемон се изкуши да смъмри съгледвача, но се въздържа. Каква би била ползата? Двеста години мир бяха притъпили уменията на самураите и бяха увеличили тяхната дързост. Как можеше мъжът да е сигурен, че не са го видели? Това бе невъзможно. Той обаче не се поколеба да твърди противното. Генджи бе много по-предпазлив, отколкото изглеждаше. Също и Хиде. Те бяха сред малкото съвременни самураи, които бяха участвали в истинска битка. Със сигурност бяха видели неговия съгледвач, но Генджи бе достатъчно хитър, за да не го покаже.
Саемон смени темата:
— Нека се присъединим към господаря Генджи. Върви напред и поискай разрешение.
— Не съм обиден от слуховете, а от скандалната им същност — рече Генджи на Смит.
— Съгласен съм с вас — съгласи се Смит, — но е нормално хората да се чудят какво сте правили вие и Емили през последните шест години.
— Така е — Генджи се усмихна, но не уточни нищо повече.
Смит се засмя.
— И какво правехте? В качеството ми на потенциален годеник смятам, че не е нередно да попитам.
Хиде слушаше разговора, докато те яздеха бавно към Мушиндо, по-бавно, отколкото той би предпочел. Шпионинът, когото бе видял в предишната долина, вероятно бе човек на Саемон. Точно защото очакваше нападение, той бе настоял господарят Генджи да вземе охрана от двадесет и четирима мъже.
Генджи бе възразил, че Саемон няма да го нападне на път към Мушиндо.
— Иска ми се да споделях вашата увереност, господарю — отвърна Хиде.
— Сто мъже са прекалено много — отново възрази Генджи.
— Не и ако Саемон разполага с двеста — категоричен бе Хиде.
— Ако превръщаме едно обикновено посещение в процесия — рече Генджи, — каквото впечатление би създала охрана от сто самураи, ще привлечем много повече внимание и опасност, вместо да ги намалим.
— Тогава петдесет мъже, въоръжени с пушки — предложи Хиде.
— Двайсет и петима включително с тебе — отсече Генджи, — и то въоръжени с лъкове и стрели, ще бъдат достатъчни.
— Двайсет и петима, въоръжени с пушки — настоя Хиде.
Генджи въздъхна гневно.
— Добре, двайсет и петима с пушки.
Сега, когато нападението изглеждаше неминуемо, Хиде бе доволен, че отстъпи за броя, но настоя за пушките. Той хвърли поглед към своите самураи. Те го наблюдаваха. Без никой нищо да им бе казал, всички бяха готови да посрещнат нападение. Смит не бе забелязал нищо. Той яздеше небрежно както обикновено.
— Мъжете и жените се държат като мъже и жени по природа, а не според законите, създадени от човека — каза Смит.
— Това ли е разбирането на един християнин? — попита Генджи.
— Това е факт, който съм наблюдавал през целия си живот на Хавайските острови.
— Емили и аз бяхме твърде заети, всеки със своята работа. Тя с проповядването на християнската вяра, а аз с политическите кризи.
— В продължение на цели шест години?
— Последните шест години бяха изключително наситени със събития — отвърна Генджи.
— Господарю — Хиде изравни коня си с този на Генджи. От изток приближаваше самотен ездач.
Това бе пратеник на господаря Саемон.
— Тези двамата, изглежда, никак не се харесват — отбеляза Саемон, посочвайки Фарингтън и Смит, които яздеха един до друг в пълна тишина, а вниманието им бе насочено навсякъде другаде, но не и към съседа.
— Привърженици са на различни страни във възникналия неотдавна конфликт в Америка — рече Генджи.
— Чудя се дали тяхната вражда ще продължи двеста и шейсет години, както в Япония.
— Американците гледат по-скоро към бъдещето, отколкото към миналото. Възможно е да избегнат нашата глупост.
— Това може да стане само ако и двете страни положат огромни усилия.
— Трябва да се съглася — отвърна Генджи — и се надявам, че точно така ще се случи.
