Мъжът, който яздеше начело, внезапно пришпори коня си. Някой приближаваше пеша от манастира Мушиндо. Беше жена, чиято глава рязко се извиваше надясно в неподатливо на волята движение. Докато тичаше към тях, главата й страховито подскачаше нагоре-надолу, сякаш вратът й всеки момент щеше да се счупи.
— Стига сте се дърпали като глупаци — нареди Таро. — Използвайте стрелите. Застреляйте онзи идиот, който хвърля камъни. И момичето. Ти — убий чужденката. Внимавай да не уцелиш по погрешка госпожа Ханако.
— Господарю — отвърнаха двамата мъже. Първите им стрели не уцелиха никой. Техните цели се хвърлиха във високата трева и стрелите минаха на безопасно разстояние над главите им. Заредиха вторите стрели, но никой не се появи над тревата.
— Открийте ги — разпореди Таро. Мъжете се впуснаха напред с извадени мечове. — Заловете госпожа Ханако жива. Убийте останалите.
Единствено Ханако можеше да им се изплъзне. Но нея я задържаше необходимостта да защити Емили. Не можеха да са избягали надалече.
Този ден нямаше вятър. Таро насочи вниманието си към дупките в тревата, които можеха да покажат дали оттам бе минал човек, или дали в момента някой не се крие там, и се втренчи в движението на стръковете.
Там.
Загрижеността му за Ханако го спря да забие меча на сляпо в полюшващата се трева. Приближи се внимателно. Тревата бе смачкана, сякаш някой току-що бе лежал там. Вдясно стърчеше тънка пръчка. Очите му проследиха пръчката. Държеше я момичешка ръка и я притискаше върху тревата, за да създаде впечатление, че някой се движи. Онова дете. Таро замахна с меча, но не я улучи. Острието се заби в пръстта. Момичето избяга с бързината на гладен плъх.
— Господарю Таро!
Неговите самураи бяха намерили Ханако. Обкръжена от всички страни, тя пристъпваше от страна на страна, за да ги държи под око, доколкото бе възможно. Емили не се виждаше никъде. Тя би трябвало да е в тревата до краката на Ханако.
Таро се доближи и свали меча си.
— Госпожо Ханако, не искаме да ви нараняваме. Моля, махнете се от пътя ни.
— Предател!
Когато тя замахна към него, един от самураите на Таро се впусна към нея, за да я залови откъм гърба. Ханако искаше точно това. Тя ловко се извъртя и нанесе удар с меча. Мъжът незабавно се свлече, а от сънната му артерия бликна кръв. В същия миг Ханако се хвърли към най-близкия самурай и го накара да отстъпи.
Таро скочи към нея, но в този момент от тревата се изправи гигантският идиот и с всички сили хвърли камък към челото на Таро. Таро чу изпукване, приличащо на счупване на кост. Цялото му тяло се скова. Малко преди да изпадне в безсъзнание и почти заслепен от бликащата от челото му кръв, Таро рефлексно отстъпи назад, когато видя на слънчевата светлина към него да проблясва острие. Той разсече някой, но не разбра кой и отстъпи назад, изтривайки кръвта от очите си. Струваше му се, че клатенето на земята под краката му е още едно следствие от удара с камъка, докато един от мъжете му не изкрещя:
— Господарят Саемон!
Наистина Саемон заедно с още самураи пристигаха в галоп. Това означаваше, че планът е успял. Някъде по пътя от Йедо към Мушиндо Саемон бе нападнал Генджи и го бе убил.
Таро бе пожертвал личната си лоялност заради принципа. С цел да защити пътя на самурая, той предаде човека, на който най-много се възхищаваше и уважаваше, и влезе в заговор с мъж, когото мразеше. Таро усещаше, че е достигнал върха на абсурда. Да пожертва реална, тачена и историческа връзка в името на някакъв абстрактен принцип — не беше ли това смисълът на пътя на чужденците, за които идеите значат много повече от хората и традициите? Тяхното мислене бе заразило всички, включително и онези, които най-много им се противопоставяха. Не означаваше ли това, че те най-сетне бяха покорили Япония? Действията винаги следват посоката на мислите. Може би Генджи наистина виждаше в бъдещето.
Една жена изпищя пред него. Гигантският идиот си беше отишъл. На неговото място сега стоеше Емили с ръка на устата и изпълнени с ужас очи.
Таро отстъпи назад. Саемон бе дошъл. Нека той да довърши мръсната работа.
Генджи и Саемон яздеха начело на колоната. Хиде се намираше малко зад тях. Човек почти не можеше да разбере жената с изкривения врат. Изтощена от тичането, засрамена от присъствието на велики владетели, с глас, който по принцип бе приглушен от физическия недъг, всичко това допълнително деформираше думите, които накъсани излизаха от устата й.
— Господарю… госпожа Ханако… Опасност, голяма опасност… Предателство… Моля… Сега!
