Госпожа Кийоми се усмихна.
— По принцип си прав. Но това напълно подхожда, когато става дума за седемгодишно дете. Моля те, дръж се подобаващо и прави каквото ти се казва. — Тя се поклони, но това бе небрежен поклон на майка към детето й, а не на дама пред господаря й.
— Двете неща не са съвместими — упорстваше Хиронобу. — Когато съм велик владетел, значи съм велик владетел. А ако съм малко момче, значи съм само това.
— Двете ти роли не са съвместими, вярно е — съгласи се госпожа Кийоми. — Моля те въпреки всичко да ги примириш една с друга. В бъдеще, когато бъдеш предводител на рода както фактически, така и по име, понякога ще трябва да правиш две, три или дори четири неща едновременно и не всички от тях ще бъдат съвместими помежду си. Ако не можеш да правиш тези неща и да ги съчетаваш хармонично, дори хармонията да изглежда невъзможна, тогава никога няма наистина да бъдеш велик владетел. Ще носиш само титлата. — Майка му отново се поклони, този път по-дълбоко, освен това задържа поклона. — Надявам се моят господар да намери нещо ценно в думите ми.
Хиронобу отвърна на поклона й с поклон със съответната дълбочина и също го задържа. После каза също толкова официално:
— В думите ви има толкова истина. Благодаря ви за тях.
На излизане от помещението, за да се върне при Го, той чу Новаки да казва:
— Свършили сте превъзходна работа. Той е повече малък мъж, отколкото малко момче.
Когато напускаше храма, той се усмихваше още по-широко, отколкото когато влизаше в него. Не беше успял да види бебето, както се надяваше. Нямаше значение. В бъдеще щеше да има други възможности. Един ден щеше да го види. Обеща си, че ще го направи. Може би дори щеше да успее да си отреже малко от козината му и да я покаже на приятелите си в замъка.
Го тъкмо бе приключил с щателната обиколка на храмовия двор, когато видя Хиронобу да се връща. Беше търсил уязвимо място, откъдето би могъл да се промъкне незабелязано някоя нощ, но не успя да намери. Владетелят Бандан беше построил абатството Мушиндо като малка крепост. Го знаеше, че монахините, които живееха тук, до неотдавна бяха прислужници във вътрешната стая, което означаваше, че умееха да използват оръжия като копие с дълго острие, къс меч и кинжал. Те също така вероятно знаеха как да осакатяват или да изхвърлят нападателите, а може би дори и по-лоши неща. Той не познаваше тримата мъже с военна осанка, които обитаваха постройката за пазача извън стените, но те очевидно бяха самураи, а не градинари.
— Не успях да видя бебето — съобщи Хиронобу.
— Както ви казах — отвърна Го, — госпожа Новаки и бебето са били изпратени тук, за да бъдат скрити, а не да бъдат показвани.
— Продължавам да мисля, че то е деформирано — настоя Хиронобу. — А ти какво правиш?
— Разхождам се. Какво правя според теб?
— Не знам. Струва ми се, нещо повече от разходка.
Го се усмихна. Хиронобу забелязваше неща, които момчетата на неговата възраст обикновено пропускаха. Това бе обещаващо. Може би един ден щеше да израсне и да оправдае репутацията, създадена му от двата странни полета на птици и поредицата от неочаквани победи на бойното поле.
— Го?
— Да, господарю.
— Каква е разликата между призрак и демон?
— Защо питате?
— Защото това може да ми помогне да разбера кой е баща на детето на Новаки.
Го спря и се втренчи в Хиронобу.
— Кой казва, че е призрак или демон?
— Всички — отговори Хиронобу, — но не могат да решат кой. Какво значение има? И двете са свръхестествени същества, нали?
— Демонът е същество, което произхожда от друго измерение — обясни му Го. — Призракът е дух на същество, което някога е живяло на земята.
— Кое от двете е по-вероятно да влезе в човека и да използва тялото му?
— Какво?
— Мисля, че призракът — каза Хиронобу. — Същество от друго измерение просто би убило мъжа и би направило каквото иска с жената. Но призракът, призракът няма тяло и затова трябва да използва това, което му е наблизо. В това има логика, нали? — Той чакаше отговор от Го, но телохранителят му продължаваше да го гледа мълчаливо. Изглеждаше изплашен, което бе невъзможно. Го не се страхуваше от нищо.
